Любовникът на девицата

— Кралската баржа! — възкликна Хенри, когато всички на кея смъкнаха шапки и сведоха глави.

— Извини ни — бързо каза Робърт на Ейми, и двамата с Хенри се качиха на палубата на кораба на испанския крал, за да могат да погледнат надолу към минаващата кралска баржа. Кралицата седеше на кърмата на баржата, под кралския балдахин, но двайсет и две годишната принцеса Елизабет, сияеща в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло — стоеше на носа като дръзка символна фигура, така че всички да могат да я видят как се усмихва и маха на народа.

Гребците поддържаха стабилно баржата, корабите бяха един до друг, двамата братя погледнаха надолу от по-тясната част на бойния кораб към баржата, която се движеше по-ниско във водата до тях.

Елизабет вдигна очи:

— Дъдли! — Гласът й отекна ясно, а усмивката й озари Робърт.

Той сведе глава.

— Принцесо! — Погледна към кралицата, която не показа с нищо, че го е забелязала: — Ваше величество!

Тя студено вдигна ръка. Беше окичена с нанизи от перли, имаше диамантени обици и шапчица, инкрустирана със смарагди, но очите й бяха помътнели от скръб, а бръчките около устата й я правеха да изглежда така, сякаш беше забравила как да се усмихва.

Елизабет пристъпи напред до страничния парапет на кралската баржа.

— На война ли тръгваш, Робърт? — провикна се тя нагоре към кораба. — Ще станеш ли герой?

— Надявам се! — извика той в отговор с ясен глас. — Надявам се да служа на кралицата в суверенните владения на нейния съпруг и да спечеля отново милостивото й благоволение.

Очите на Елизабет заиграха.

— Сигурна съм, че тя няма по-предан войник от теб! — Тя почти се смееше на глас.

— Нито по-мила поданица от теб! — отвърна той.

Тя стисна зъби, за да не избухне в смях. Видя я как се мъчи да се овладее.

— А вие добре ли сте, принцесо? — попита той по-тихо. Тя знаеше какво има предвид: — В добро здраве ли сте? — Защото той знаеше, че когато беше изплашена, тя получаваше пристъпи на воднянка, която подуваше пръстите и глезените й и я приковаваше към леглото. — И в безопасност ли сте? — Защото ето я, застанала редом до кралицата в кралската баржа, когато да бъдеш близо до трона винаги означаваше да бъдеш близо до дръвника, а единственият й съюзник в Частния съвет, крал Филип, потегляше на война. И най-вече: — Дали и вие, също като мен, чакате подобри времена, и се молите те да настъпят скоро?…

— Добре съм — извика тя в отговор. — Както винаги. Неотклонно. А вие?

Той се наведе и й се усмихна широко:

— И аз. Неотклонно както винаги.

Не беше нужно да казват нищо повече.

— Бог да те благослови и да те пази, Робърт Дъдли — каза тя.

— И вас, принцесо. — И нека даде Бог отново да получите своето, за да мога и аз да получа своето — бе недоизреченият му отговор. По дръзкия блясък в очите й разбра, че тя знаеше какво мисли. Всеки от тях винаги беше знаел точно какво мислеше другият.

Зимата на 1558

Само шест месеца по-късно Ейми, придружавана от приятелката си, Лизи Одингсел, стоеше на кея в Грейвзенд, гледайки как корабите влизат бавно в пристанището, с положени на палубите им ранени и мъртви, с обгорени перила, с осеяни с дупки грогове, а всички оцелели — със сведени глави, посрамени от поражението.

Корабът на Робърт влезе в пристанището последен. Ейми чакаше от три часа, все по-убедена, че няма да го види никога повече. Но малкият плавателен съд бавно приближи, беше взет на буксир и изтеглен на кея, сякаш изпълнен с неохота да се завърне така опозорен в Англия.

Ейми засенчи очите си с длан и вдигна поглед към перилата. В този миг, от който се беше опасявала толкова силно, в този момент, за който беше толкова сигурна, че ще настъпи, тя не изплака, нито извика: гледаше спокойно и внимателно към претъпканата палуба, търсейки с поглед Робърт, знаейки, че ако не го види, то той или е взет в плен, или е мъртъв.

Тогава го видя. Стоеше до мачтата, сякаш не бързаше да се озове до парапета веднага щом зърне Англия, не бързаше да стигне до мостчето, за да слезе на сушата, не бързаше особено да я види. До него имаше двама цивилни граждани и една жена с тъмнокосо бебе на хълбока; но брат му Хенри го нямаше.

Те се изкачиха с тропот по дъсчения мост до палубата и тя понечи да тръгне към палубата, да изтича нагоре по нея и да го прегърне, но Лизи Одингсел я задържа.

— Чакай — посъветва тя младата жена. — Първо го виж как е.

Ейми блъсна настрани възпиращата ръка на жената, но изчака, докато Робърт слезе по дъсченото мостче толкова бавно, та тя си помисли, че е ранен.

— Робърт?

— Ейми.

— Слава на бога, че си невредим! — започна тя припряно. — Научихме, че имало ужасна обсада, и че Кале е изгубен. Знаехме, че не може да е вярно, но…

— Вярно е.

— Кале е изгубен?