Любовникът на девицата

— Елизабет? Срам? — Дъдли се изсмя в лицето на Сесил. — Тя не е изпитвала неудобството на срама още от момичешките си години. Тогава научи, че можеш да преодолееш срама, ако запазваш самообладание и не признаваш нищо. Похотта също не я безпокои. Нейните „скандали“, както ги наричате — като изключим онзи с Томас Сиймор, който излезе от контрол — никога не са случайни. Откакто лудориите й със Сиймор го отведоха до ешафода, тя си е научила урока. Сега тя ръководи желанията си, не се оставя те да я тласкат. Тя не е глупачка, знаете ли. Досега оцеля. Трябва да се учим от нея, да се учим да използваме всичко, което имаме: точно както тя е правила винаги. Възможният й брак е най-голямото ни оръжие. Разбира се, че трябва да го използваме. Какво мислите, че правеше тя през цялото време, докато флиртуваше с Филип Испански? Господ е свидетел, че не е била тласкана от желание. Тя разиграваше единствената карта, която имаше.

Сесил се готвеше да възрази, но после се спря. Нещо в суровите очи на Дъдли му напомни за тези на Елизабет, когато някога я беше предупредил да внимава да не се влюби във Филип. Тогава тя го беше стрелнала със същия ясен, циничен поглед. Те двамата можеше и да са млади хора, едва в средата на двайсетте си години, но бяха обучавани в сурова школа. Никой от тях нямаше време за сантименталност.

— Карлайл може и да го направи — каза замислено Сесил. — Ако смята, че тя сериозно обмисля кандидатурата на Филип като съпруг, и ако аз успея да го уверя, че като направи това, ще я спаси от ерес.

Дъдли сложи ръка на рамото му.

— Някой трябва да го направи, иначе тя не е кралица — изтъкна той. — Трябва да се погрижим да бъде коронована от епископ в Уестминстърското абатство, иначе всичко това е просто маскарад и самозалъгване. Джейн Грей беше кралица поне дотолкова, а управлението й продължи девет дни, и тя е мъртва.

Сесил неволно сви рамене и се отдръпна от докосването на Дъдли.

— Добре — каза Дъдли, разбирайки неувереността на по-възрастния мъж. — Знам! Джейн умря заради амбицията на баща ми. Знам, че по онова време вие се измъкнахте от тази история. Бяхте по-благоразумен от повечето. Но аз не съм интригант, сър Уилям. Аз ще си върша работата, и знам, че вие можете да вършите вашата без моите съвети!

— Сигурен съм, че вие сте й истински приятел, и най-добрият отговорник за кралските коне, когото можеше да назначи — отбеляза Сесил със слабата си усмивка.

— Благодаря ви — каза любезно Дъдли. — И по този начин ме заставяте да ви кажа, че това ваше животно е твърде късо в гърба. Следващия път, когато купувате ездитен кон, обърнете се към мен.

Сесил не се сдържа и се засмя на думите на този непоправим млад човек.

— Безсрамен сте като нея! — каза той.

— Това е последица от нашето величие — каза безгрижно Дъдли. — Скромността си отива първа.

Ейми Дъдли беше седнала в прозоречната ниша на спалнята си в Станфийлд Хол в Норфолк. В краката й имаше три пакета, завързани с панделки, с етикети, които гласяха: „На моя най-скъп съпруг от любящата те съпруга“. Надписите върху етикетите бяха с дебели неравни главни букви, сякаш написани от дете. На Ейми й беше отнело доста време и усилия да препише думите от листа, който лейди Робсарт й беше написала, но Ейми си беше помислила, че Робърт ще е доволен да види, че тя най-сетне научава буквите.

Беше му купила изискано испанско кожено седло, с инициалите му, изрисувани върху ремъка, и инкрустирано със златни пластинки. Вторият подарък за него бяха три ленени ризи, ушити от самата Ейми, бели, с бяла бродерия на маншетите и надолу по предницата. Третият й подарък за него бяха чифт ръкавици за лов с ястреби, изработени от най-гладката, най-мека кожа, хладни и податливи като коприна, с инициалите му, избродирани със златна нишка от Ейми, след като си беше послужила с шило, за да пробие кожата.

Никога преди не беше шила върху кожа и дори с обущарска ръкавица, която да предпазва ръката й, пак беше убола дланта си на много места и тя беше осеяна с малки, червени и болезнени кървави точици.

— Направо би могла да избродираш ръкавиците му със собствената си кръв! — присмя се мащехата й.

Ейми не казваше нищо, а чакаше Робърт, сигурна, че има красиви подаръци за него и че той ще забележи труда, който бе вложила във всеки бод, във всяка буква. Тя чакаше ли, чакаше през дванайсетте дни на коледните празненства; и когато седна до прозореца и се загледа на юг надолу по сивия път към Лондон вечерта на Дванайсетата нощ, тя най-сетне осъзна, че той нямаше да дойде, че не й беше изпратил подаръци, че дори не й беше изпратил съобщение, за да й каже, че няма да дойде.