Любовникът на девицата

Младият Робърт Дъдли бе влизал и излизал тичешком от залите на английските кралски дворци като в свой дом, докато Елизабет беше в немилост, сама в провинцията. От тях тримата именно Дъдли бе най-привикнал към властта и високите постове. Сесил хвърли поглед към младата кралица и видя на лицето й, отразени като в огледало, собствената си неувереност и чувство за неуместност.

— Робърт, не знам как да направя това — каза тя със слаб глас. — Не мога дори да си спомня как да стигна от покоите на кралицата до голямата зала. Ако някой не върви пред мен, ще се изгубя. Не знам как да стигна от картинната галерия до градините, или от конюшнята до покоите си, аз… аз съм изгубена тук.

Сесил не пропусна да отбележи чувството, преминало бързо по лицето на по-младия мъж — надежда, амбиция? — когато Дъдли осъзна защо младата кралица и главният й съветник стояха пред главния й лондонски дворец с такъв вид, сякаш почти не се осмеляваха да влязат.

Той мило й предложи ръката си:

— Ваше величество, позволете ми да ви приветствам с добре дошла в стария ми дом, вашият нов дворец. Тези алеи и тези стени ще ви станат толкова познати, както беше и Хатфийлд, и ще бъдете по-щастлива тук, отколкото сте били някога преди, гарантирам ви. Всички се губят в двореца Уайтхол, той е цяло село, а не къща. Позволете ми да бъда ваш водач.

Жестът беше великодушен и елегантно изпълнен, и лицето на Елизабет грейна от топлота. Тя пое ръката му и хвърли поглед назад към Сесил.

— Аз ще ви последвам, ваша светлост — каза той бързо, мислейки си, че не би могъл да понесе Робърт Дъдли да го отведе до покоите му, сякаш притежаваше това място. „Да“, помисли си Сесил. „Хайде, давай, възползвай се от предимството си. Току-що постави и двама ни в неудобно положение. Ние стояхме тук, двама новодошли, без дори да знаем къде са спалните ни, а ти познаваш това място като дланта си. Сякаш си по-царствен от нея, сякаш ти си законният владетел тук, и сега имаш любезността да я разведеш из дома си…“

Но съвсем не беше толкова лесно Елизабет да се научи как да се ориентира из коридорите и задните стълбища на лабиринта, какъвто беше дворецът Уайтхол. Когато излизаха на улиците, имаше мнозина, които докосваха почтително шапки и надаваха приветствени викове за протестантската принцеса, но имаше също така и мнозина, които не искаха нова жена на престола, виждайки какво бе сторила последната. Мнозина биха предпочели Елизабет веднага да обяви годежа си за благочестив протестантски принц и да повери юздите на Англия в ръцете на един разумен мъж. Имаше мнозина други, които отбелязваха, че със сигурност лорд Хенри Хейстингс, племенник на крал Хенри и женен за сестрата на Робърт Дъдли, има почти толкова добро основание да претендира за престола, колкото и Елизабет, а той беше достоен млад мъж и годен да управлява. А още повече бяха онези, които шепнеха тайно или не казваха нищичко, но копнееха за възшествието на Мери, кралица на шотландците и принцеса на Франция, която щеше да донесе мир на кралството, траен съюз с Франция, и край на религиозната промяна. Тя беше по-млада от Елизабет, безспорно — шестнайсетгодишно момиче, но истинска малка красавица, и омъжена за наследника на френския трон с цялата тази власт зад нея.

Елизабет, току-що възкачила се на трона, все още некоронована или миропомазана, трябваше да се ориентира из двореца си, трябваше да поставя приятелите си на високи постове, и то бързо, трябваше да се държи като изпълнена с увереност наследница от династията на Тюдорите, и трябваше по някакъв начин да се справи веднага със своята църква, която беше в такава открита и решителна опозиция срещу нея и която щеше да я свали от власт, освен ако не бъдеше бързо обуздана.

Трябваше да има компромис и Частния съвет, все още пълен със съветниците на Мери, но повлиян и от новите приятели на Елизабет, го измисли. Църквата щеше да бъде върната в състоянието, в което я беше оставил Хенри VIII по времето на смъртта си. Английска църква, ръководена от англичани и оглавявана от монарха, която се подчиняваше на английските закони и даваше събрания църковен десятък на английската хазна; където литанията, проповедите и молитвите често се четяха на английски, но където формата и съдържанието на службата бяха почти еднакви с католическата литургия.

Това звучеше разумно на всички, които отчаяно копнееха да видят как Елизабет заема престола без ужаса на гражданска война. Звучеше разумно на всички, които копнееха за мирен преход във властта. Всъщност звучеше разумно на всички, освен на самата църква, чиито епископи отказваха да подкрепят една стъпка към смъртоносната ерес на протестантството, и което бе най-лошо от всичко, не звучеше разумно на кралицата, която изведнъж, в този неподходящ момент, проявяваше упорство.

— Няма да допусна вдигането на нафората в Кралския параклис — заяви Елизабет за двайсети път. — Когато провеждаме коледна литургия, няма да позволя нафората да бъде издигана като някакъв идол.