Любовникът на девицата

— Категорично не — съгласи се уморено Сесил. Беше Бъдни вечер и той се беше надявал, че може би ще успее да се прибере в собствения си дом за Коледа. Беше си представял с надежда, с чувство на привързаност, че може би щеше да бъде там, за да вземе коледно причастие в собствения си параклис, според протестантските ритуали, без театралност, какъвто беше Божият промисъл, а след това да остане със семейството си през останалите коледни дни, завръщайки се в двора едва за голямото празненство с раздаването на подаръците в Дванайсетата нощ.

Трябваше да положи огромни усилия, докато успее изобщо да намери епископ, готов да отслужи литургия в Кралския параклис пред протестантската принцеса, а сега Елизабет се опитваше да пренапише службата.

— Той ще остави паството да вземе причастие? — поиска да се увери тя. — Как се казва? Епископ Огълшам?

— Оуен Огълторп — поправи я Сесил. — Епископ на Карлайл. Да, той разбира чувствата ви. Всичко ще бъде направено, както желаете. Той ще отслужи коледната литургия във вашия параклис, и няма да вдигне нафората.

На другия ден Сесил отново сгуши глава в раменете си, докато епископът дръзко вдигна над главата си дарохранителницата, та паството да отдаде почит на Тялото Христово в магическия миг на преобразяване на материята.

Откъм кралската скамейка отекна ясен глас:

— Ваше преосвещенство! Свалете дарохранителницата!

Той сякаш не я беше чул. Всъщност, тъй като очите му бяха затворени, а устните му се движеха в молитва, навярно наистина не я беше чул. Епископът вярваше с цялото си сърце, че Бог слизаше на земята, че той държеше между дланите си истинската същност на живия Бог, че я издигаше, та вярващите да й отдадат почит, както подобава на предани християни.

— Епископ Огълторп! Не ме ли чухте?! Свалете тази дарохранителница!

Дървената, украсена с изящна резба вратичка на кралския трон се отвори с гръмотевичен трясък. Епископ Огълторп се извърна леко от олтара, и хвърли поглед през рамо, за да срещне разярения поглед на своята кралица, надвесила се напред като продавачка на риба на някоя сергия на пазара, с бузи, пламнали и зачервени от гняв, с очи, потъмнели като на разгневена котка. Той я обхвана с поглед — изправена, след като миг преди това беше на колене, застанала в цял ръст, с насочен към него пръст, със заповеднически глас.

— Това е собственият ми параклис. Служите като мой свещеник. Аз съм кралицата. Ще правите, каквото ви наредя. Свалете тази дарохранителница.

Епископът се обърна обратно към олтара, сякаш тя изобщо нямаше значение, затвори отново очи и се отдаде на своя Бог.

Епископът колкото чу, толкова и почувства шумолящото движение на роклята й, когато тя излезе с резки крачки от трона, и трясъка, когато затръшна вратичката, като дете, излизащо тичешком разгневено от някоя стая. Почувства как настръхва, ръцете му изтръпваха, но той остана все така решително обърнат с гръб към паството, отслужвайки литургията не с тях, а за тях: един съкровен процес само между свещеника и неговия Бог, който вярващите можеха да наблюдават, но към който не можеха да се присъединят. Епископът внимателно остави дарохранителницата на олтара и събра ръце в молитвен жест, тайно притискайки ги здраво към глухо биещото си сърце, когато кралицата изхвърча гневно от личния си параклис, в коледния ден, прогонена от Божия дом на самия Негов празник, поради собственото си объркано, еретично мислене.

Два дни по-късно Сесил, така и неуспял да се прибере у дома за Коледа, изправен пред кралски истеричен пристъп от една страна, и упорит епископ — от друга, беше принуден да издаде кралска прокламация: литанията, Господната молитва, откъсите от Библията, предназначени за определени дни, и десетте Божи заповеди до една да се четат на английски, във всяка църква в страната, а нафората да не се вдига. Това беше новият закон на страната. Елизабет беше обявила война на църквата още преди да бъде коронясана.

— Е, кой ще я короняса? — попита го Дъдли. Беше денят преди Дванайсетата нощ. Както Сесил, така и Дъдли не бяха успели да се приберат у дома при съпругите си за повече от една нощ по време на коледните празненства.

„Няма ли си достатъчно работа с подготовката на празненството за Дванайсетата нощ, та сега трябва да умува и над религиозната политика?“, запита се Сесил раздразнено, докато слизаше от коня си в двора на конюшнята и подхвърляше юздите на един чакащ коняр. Видя очите на Дъдли да пробягват по животното и почувства за втори път да го пробожда раздразнение, защото знаеше, че младият човек ще види веднага, че задницата на коня е твърде къса.

— Благодаря ви за загрижеността, но защо се интересувате, сър Робърт? — Вежливостта в тона на Сесил почти успя да смекчи ледената нотка в отговора му.

Усмивката на Дъдли беше умиротворителна: