Любовникът на девицата

„Дворецът Уестминстър,

14 март 1560

Уилям Сесил, до командира на кралската гвардия

Сър,

1. Беше доведено до знанието ми, че французите са замислили заговор срещу живота на кралицата и на благородния господин сър Робърт Дъдли. Уведомен съм, че заговорниците са решени единият или другият да бъде убит, като вярват, не това ще им даде предимство във войната в Шотландия.

2. С настоящото ви уведомявам за тази нова заплаха и ви нареждам да удвоите броя на стражите на кралицата и да им заповядате да бъдат нащрек по всяко време.

Бъдете нащрек също за всеки, който заговаря или следва благородния сър Робърт, и за всеки, който се навърта около покоите му или конюшните.

Бог да пази кралицата.“

Сър Франсис Нолис и сър Никълъс Бейкън отидоха Да намерят Уилям Сесил.

— За бога, нямат ли край тези заплахи?

— Очевидно не — каза Сесил тихо.

Сър Робърт Дъдли дойде при тях.

— Какво има?

— Още смъртни заплахи срещу кралицата — каза му сър Франсис. — И срещу вас.

— Мен?

— Този път от французите.

— Защо французите ще искат да ме убият? — попита Дъдли, потресен.

— Смятат, че кралицата ще се разстрои от смъртта ви — каза тактично сър Никълъс Бейкън, когато никой друг не отговори.

Сър Робърт се извърна бързо и раздразнено.

— Нима няма да направим нищо, докато нейно величество е заплашвана от всички страни? Когато французите я заплашват, когато сам папата я заплашва? Когато англичани заговорничат срещу нея? Не можем ли да се изправим срещу този терор и да го унищожим?

— Естеството на терора се състои в това, че не се знае напълно какво представлява или какво може да предизвика — отбеляза Сесил. — Можем да я предпазим, но само до някакъв момент. Освен ако не я заключим в стая с желязна врата, не можем да я предпазим от опасност. Назначил съм човек, който опитва всичката й храна. Поставил съм пазачи на всяка врата, под всеки прозорец. Никой не влиза в двора, без някой да гарантира за него, и въпреки това през ден научавам за нов заговор, за нов план за убийство срещу нея.

— Дали на французите би им се понравило, ако убием младата кралица Мери? — запита сър Робърт.

Уилям Сесил се спогледа с другия по-опитен мъж, сър Франсис.

— Не можем да се доберем до нея — призна той. — Възложих на Трокмортън да огледа френския двор, когато беше в Париж. Не може да се направи, без да разберат, че сме били ние.

— И това ли е единственото ви възражение? — наежи се Робърт.

— Да — каза Сесил с копринен гласец. — На теория нямам възражения срещу платеното убийство като държавнически акт. То може да спаси живота на много хора и да бъде гаранция за сигурността на други.

— Аз съм напълно и изцяло против това — каза Дъдли възмутено. — То е забранено от Бог, и противоречи на създадената от човека справедливост.

— Да, но този, когото искат да убият, сте вие, така че е нормално да разсъждавате така — каза сър Никълъс без особено съчувствие. — Волът рядко споделя възгледите на касапина, а вие… вие сте осъден, приятелю.

Ейми и Лизи Одингсел, съпроводени от Томас Блаунт, с яздещи пред и зад тях мъже в ливреята на рода Дъдли, пристигнаха мълчаливо пред къщата на семейство Хайд. Децата, които следяха за пристигането им, както обикновено, затичаха по алеята към тях, а след това се поколебаха, когато леля им ги поздрави само с печална усмивка, а любимата им гостенка, хубавата лейди Дъдли, сякаш изобщо не ги забеляза.

Алис Хайд, излязла забързано навън да поздрави зълва си и знатната си приятелка за миг изпита чувството, че върху къщата им бе паднала сянка, и неволно потръпна леко, сякаш априлското слънце изведнъж беше станало леденостудено.

— Сестро! Лейди Дъдли, с голяма радост ви приветствам с добре дошли.

И двете жени обърнаха към нея лица, пребледнели от изтощение.

— О, Лизи! — възкликна Алис, потресена от умората, изписана на лицето й, а после отиде да помогне на зълва си Да слезе от седлото, докато съпругът й излизаше и помагаше на лейди Дъдли да слезе от коня си.

— Може ли да отида в стаята си? — прошепна Ейми на Уилям Хайд.

— Разбира се — каза той вежливо. — Аз лично ще ви заведа, и ще ви запаля огън. Ще изпиете ли чаша бренди, за да ви затопли и да придаде отново малко розовина на тези хубави страни?

Помисли си, че тя го гледа, сякаш говореше с нея на чужд език.

— Не съм болна — каза тя рязко. — Който и да ви е казал, че съм болна, лъже.