Любовникът на девицата

Робърт Дъдли пристигна в покоите на кралицата в Уестминстър по време на импровизиран рецитал на току-що съчинената от някакъв мъж песен, и трябваше да стои безучастно отстрани, усмихвайки се любезно, докато мадригалът — с много тананикания от рода на „тра-ла-ла“ — свърши. Сър Уилям Сесил, който го наблюдаваше тихо от един ъгъл, беше развеселен от намръщеното изражение върху лицето на по-младия мъж, а после — изненадан, че дори когато се поклони на кралицата, изражението му не се разведри ни най-малко.

„Какво ли правят пък сега, та той изглежда толкова кисел, а тя — така загрижена за него?“ — Сесил почувства как сърцето му се свива от притеснение. „Какво ли планират сега?“

Веднага щом песента свърши, Елизабет подкани с кимване Робърт да влязат в една прозоречна ниша и двамата отстъпиха настрани, където наострилите слух придворни не можеха да ги чуят.

— Какво каза тя? — запита Елизабет, без нито дума за поздрав. — Съгласи ли се?

— Напълно обезумя — каза той простичко. — Каза, че по-скоро ще предпочете да умре, отколкото да се съгласи на развод. Оставих я, след като през нощта се бе поболяла от плач, молейки се да умре.

Ръката й се стрелна към бузата му: тя се спря, преди да го прегърне пред целия двор.

— О, бедният ми Робин.

— Заплю ме в лицето — каза той, и лицето му потъмня при спомена. — Посегна да ме ритне. Само дето не се сбихме.

— Не! — Въпреки сериозността на положението им, Елизабет не можа да не се развесели при мисълта как лейди Дъдли се бие като рибарска съпруга. — Полудяла ли е?

— По-лошо — каза той кратко. Хвърли поглед наоколо, за да се увери, че никой не може да ги чуе. — Изпълнена е с предателски и еретични мисли. Ревността й към теб я е докарала до най-крайни идеи. Бог знае какво ще каже или направи.

— Значи ще трябва да я отпратим — каза Елизабет простичко.

Робърт сведе глава.

— Любов моя, това ще предизвика такъв скандал, че се съмнявам дали можем да го направим веднага. Не можеш да поемеш този риск. Тя ще се бори с мен, ще вдигне буря срещу мен, а аз имам много врагове, които ще я подкрепят.

Тя го погледна прямо: цялата страст на подновената им любов бе ясно изписана върху поруменялото й лице.

— Робърт, не мога да живея без теб. Не мога да управлявам Англия, без ти да си до мен. Точно сега лорд Грей влиза с моята армия в Шотландия, а английският флот, Бог да му е на помощ, се опитва да попречи на три пъти по-многобройни френски кораби да стигнат до замъка Лийт, където се е укрепила онази коварна жена. Аз се движа по ръба на острието, Робърт. Ейми е предателка, задето влошава още повече положението ми. Би трябвало просто да я арестуваме за измяна, да я затворим в Тауър, и можем да забравим за нея.

— Забрави я сега — каза той бързо: първото му желание беше да успокои разтревожената млада жена, която обичаше. — Забрави я. Ще остана в двора с теб. Ще бъда до теб нощ и ден. Ще бъдем съпруг и съпруга във всяко отношение, освен по име, а след като спечелим в Шотландия, когато страната е в безопасност и в нея цари мир, ще се справим с Ейми и ще се оженим.

Тя кимна.

— Нали няма да я видиш отново?

В ума му внезапно изникна неканен спомен за ръката на Ейми, която го милваше, и как тя сънено се протягаше под него; за това как ръката й бе галила гърба му и за собствените му прошепнати думи в тъмнината, които може би бяха: „О, обичам те“, изречени от желание, а не от чиста пресметливост.

— Няма да я видя — увери я той. — Аз съм твой, Елизабет, от сърце и душа.

Елизабет се усмихна, а Дъдли се опита да й се усмихне успокоително в отговор, но за миг това, което видя, беше съненото, изпълнено със страст лице на Ейми.

— Тя е глупачка — каза рязко Елизабет. — Трябваше да види мащехата ми Ана Клев, когато баща ми й поиска развод. Първата й мисъл беше да изпълни искането му, а втората — да получи разумно обезщетение за себе си. Ейми е глупачка, и при това — злобна глупачка — щом се опитва да застане на пътя ни. И е два пъти глупачка, щом не е поискала от теб изгодно споразумение.

— Да — съгласи се той, мислейки си, че Ана Клев не се бе омъжила по любов, и не бе копняла за съпруга си всяка нощ в продължение на единайсет години, нито беше лежала в обятията му, любейки се страстно с него в нощта, преди той да я помоли да го освободи.

Дворът чакаше вести за чичото на кралицата, Томас Хауърд, който беше отпратен заради удобството на влюбените, но сега беше ключова фигура на несигурната граница. Той трябваше да проведе преговори и да подпише съюз с шотландските лордове в главната си квартира в Нюкасъл, но те чакаха ли, чакаха, а не получаваха никакви вести от него.

— Какво го задържа толкова дълго? — обърна се настоятелно Елизабет към Сесил. — Нима ще се опита да ме изиграе? Може би заради сър Робърт?

— Никога — уверено отхвърли предположението й Сесил. — Тези неща отнемат време.

— Нямаме време — процеди тя. — Благодарение на вас се втурнахме прибързано във война и не сме подготвени.