Любовникът на девицата

— Ще изпълнявам всичко друго, каквото ваша светлост нареди, всяка друга служба, била тя в кухнята или градината на ваше величество, готов съм, независимо от зачитането, богатството или затрудненията, да върша каквото ми нареди ваше величество, до края на живота ми.

— Спирит, не можете да ме напуснете.

Сесил тръгна заднешком към вратата. Тя стоеше като сгълчано дете, с протегнати към него ръце.

— Уилям! Моля те! Нима ще бъда оставена сама, без никого до себе си? — запита тя. — Тази Шотландия вече ми струва единствения мъж, когото обичам: нима ще ме лиши и от първия ми съветник и приятел? От вас, който сте мой верен приятел и съветник още от детските ми години?

Той спря за миг на вратата.

— Моля ви, предприемете нужните стъпки да се защитите — каза той тихо. — Веднага щом шотландците бъдат победени, французите ще минат през Англия толкова бързо, колкото никога не сме виждали да се движи никоя армия. Ще дойдат тук и ще ви свалят от трона. Моля ви, заради самата себе си, подгответе си убежище и начин да стигнете до него.

— Сесил!

Това бе тих, нещастен вопъл.

Той се поклони отново и отиде до вратата. Излезе. Почака отвън. Беше сигурен, че тя ще изтича след него, но цареше тишина. После, от вътрешността на стаята, той чу приглушено ридание, когато Елизабет рухна.

— Толкова си набожна, та хората започват да говорят, че се молиш като папистка — критично отбеляза лейди Робсарт от Станфийлд Хол пред доведената си дъщеря Ейми. — Това не ни се отразява много добре: съвсем наскоро, онзи ден, деверът ти каза, че в църквата си изглеждала много странно: още си била на колене, когато хората вече са излизали.

— Имам голяма нужда от божие благоволение — каза Ейми, без да се смути ни най-малко.

— Изобщо не приличаш на себе си — продължи мащехата й. — Някога беше толкова… безгрижна. Е, всъщност, не безгрижна, но не и толкова набожна. Във всеки случай, не се молеше постоянно.

— Някога бях сигурна в любовта на баща си, а после — в любовта на съпруга си, а сега нямам нито едното, нито другото — каза равно Ейми. Гласът й не трепна, в очите й нямаше сълзи.

Лейди Робсарт беше толкова зашеметена, че млъкна за миг.

— Ейми, скъпа, знам, че се носят много клюки за него, но…

— Вярно е — каза тя кратко. — Той самият ми каза истината. Но той се е отказал от нея, така че тя да може да се омъжи за ерцхерцога, за да накара Испания да се присъедини към нас във война срещу французите.

Лейди Робсарт беше зашеметена.

— Каза ти това? Призна всичко?

— Да. — За миг Ейми изглеждаше почти обезсърчена. — Според мен е смятал, че ще го съжаля. Той изпитваше такова самосъжаление, та си мислеше, че трябва да проявя съчувствие към него. Винаги преди съм му съчувствала, той е свикнал да идва при мен със скърбите си.

— Скърбите си?

— Това му е струвало много скъпо — каза Ейми. — Трябва да е имало момент, в който сигурно си е мислел, че тя може би го обича, и аз мога да го освободя, и че може да изпълни бащината си мечта един Дъдли да заеме английския престол. Брат му се ожени за престолонаследницата, Джейн Грей, сестра му е омъжена за Хенри Хейстингс, следващият поред в линията на престолонаследничество след Мери, кралицата на шотландците: той сигурно смята, че това е съдбата, предопределена за семейството му. — Ейми направи пауза. — И, разбира се, е дълбоко влюбен в нея — допълни тя с небрежен тон.

— Влюбен — повтори лейди Робсарт, сякаш никога преди не беше чувала такава дума. — Влюбен в кралицата на Англия.

— Виждам го във всичко, което той изрича — каза Ейми тихо. — Някога той ме обичаше, но всички мислеха, че се е принизил с този брак, и винаги е било вярно, че е имал много високо мнение за себе си. Но с нея е различно. Той е преобразен. Тя е негова любовница, но все още е и негова кралица, той изпитва както страст, така и възхищение към нея. Той… — тя направи пауза, за да намери думите. — Той трябва да се бори за любовта й, докато аз винаги съм била лесна за обичане.

— Ейми, не е ли разбито сърцето ти? — попита мащехата й, действайки опипом с тази нова, владееща се жена. — Мислех си, че той е всичко за теб?

— Болна съм до дъното на душата си — каза Ейми тихо. — Никога не съм знаела, че човек може да изпитва такава скръб. Това е като болест, като язва, която ме разяжда всеки ден. Затова изглеждам отдадена на религията. Единствената утеха за мен е да се моля Бог да ме прибере, и тогава Робърт и тя могат да постъпят както им е угодно, а аз най-сетне ще съм свободна от болката.

— О, скъпа! — лейди Робсарт протегна ръка на Ейми. — Не казвай това. Той не го заслужава. Не си струва да пролееш и една сълза за който и да било мъж на този свят. Най-малко пък за него, който вече ти струваше толкова много.