Любовникът на девицата

Всички съветници рязко си поеха дъх и го задържаха. Елизабет побеля като платно.

— Те идват? — прошепна тя.

— Четирийсет кораба — каза Сесил.

— Ние имаме само четиринайсет — каза Елизабет, и той едва различи думите: устните й бяха толкова вдървени и изстинали, че тя едва можеше да говори.

— Нека потеглят — прошепна й Сесил, с убедителния тон на любовник. — Нека нашите кораби излязат от пристанището, където могат поне да пресрещнат изостаналите кораби от френския флот, може би дори да ги въвлекат в битка. За Бога, не ги задържайте в пристанището, където французите могат да влязат с корабите си и да ги изгорят пътьом!

Страхът да не изгуби корабите си бе по-голям, отколкото страхът й от война.

— Да — каза тя несигурно. — Да, трябва да отплават. Не трябва да бъдат заварени в пристанището.

Сесил се поклони бързо, надраска някаква бележка, и я занесе до вратата, където чакаше вестоносец.

— Задължен съм ви — каза той. — А сега трябва да обявим война на французите.

С нахапани до кръв устни и изпокъсани кожички на ноктите, Елизабет вървеше през двореца. Отиваше да се причести на Коледа, като обладана от духове жена, с усмивка, залепена на лицето като червена оръфана панделка.

В параклиса си, тя хвърли поглед през помещението, и откри, че Робърт Дъдли я гледа. Той й се усмихна леко и прошепна:

— Кураж!

Тя го погледна, сякаш беше единственият й приятел на света. Той понечи да се надигне от мястото си, сякаш искаше да отиде при нея, прекосявайки пътеката между скамейките пред целия двор. Тя поклати глава и се извърна, за да не вижда копнежа в очите му, за да не вижда той страстта в нейните.

Празненството по случай Коледа беше проведено умело, но безрадостно. Хористите пяха, редиците слуги поднасяха блюдо след блюдо сложно приготвени и великолепни ястия: Елизабет отбутваше чиниите настрана една след друга. Не й беше до ядене, нямаше желание дори да се преструва, че се храни.

След вечеря, когато дамите танцуваха в жива картина, специално подготвена за случая, Сесил дойде и застана зад стола й.

— Какво има? — попита тя нелюбезно.

— Посланикът на Хабсбургите ми съобщи, че възнамерява да се върне във Виена — каза Сесил тихо. — Отказал се е от надеждите за брак между вас и ерцхерцога. Не иска да чака повече.

Тя беше твърде изтощена, за да протестира.

— О! Ще го оставим ли да си върви? — попита тя безучастно.

— Значи няма да се омъжите за ерцхерцога? — каза Сесил: това не беше точно въпрос.

— Щях да се омъжа за него, ако беше дошъл — каза тя. — Но не бих могла да се омъжа за човек, когото никога не съм виждала, и, Сесил, бог ми е свидетел, сега съм толкова сломена, че не мога да мисля за ухажване. Твърде късно е да ме спаси от войната, независимо дали ще остане или ще си замине, а аз и без друго никога не съм давала и пукната пара за него. Имам нужда от приятел, на когото мога да се доверя, не от кандидат за ръката ми, който трябва да види всичко подписано и подпечатано, преди да се съгласи да дойде при мен. Той не ми обеща нищо, а поиска всички гаранции, които един съпруг може да има.

Сесил не я поправи. Беше я виждал под домашен арест, страхуваща се от собствената си смърт, и въпреки това си мислеше, че никога не я беше виждал толкова неспособна да изпита радост, както беше на това празненство, едва втората й Коледа на трона.

— Твърде късно е — каза тъжно Елизабет, сякаш вече беше победена. — Французите са отплавали. Трябва вече да са около бреговете ни. Те не се страхуваха достатъчно от ерцхерцога, знаеха, че ще го победят, както победиха Аран. Каква полза имам от него сега, когато французите са вече в морето?

— Не падайте духом, принцесо — каза Сесил. — Все още имаме съюза с Испания. Бъдете весела. Можем да победим французите без ерцхерцога.

— Без него можем и да загубим — беше всичко, което тя каза.

Три дни по-късно Елизабет свика ново заседание на Частния съвет.

— Молих се за напътствия — каза тя. — Прекарах цялата нощ на колене. Не мога да направя това, не се осмелявам да поведа страната на война. Корабите трябва да останат в пристанището, не можем да нападнем французите.

Възцари се зашеметено мълчание, после всички зачакаха Сесил да й каже. Той се огледа наоколо в търсене на съюзник: всички до един избягваха погледа му.

— Но корабите заминаха, Ваша светлост — каза той безцеремонно.

— Заминаха? — Тя беше потресена.

— Флотилията отплава в мига, в който дадохте нареждането — каза той.

Елизабет издаде лек стон и се вкопчи във високата облегалка на един стол, когато коленете й се подгънаха.

— Как можахте да направите това, Сесил? Вие сте истински предател, щом сте ги изпратили.

Чу се как съветниците рязко си поемат дъх, и после го затаяват, когато тя си послужи с тази силна, опасна дума, но Сесил дори не трепна.

— Това беше ваша собствена заповед — каза той спокойно. — И постъпката беше правилна.