Къщата на Звяра

— Мамо — чу се далечен глас. — Мисля, че се загубих.

— Не мърдай.

— Няма.

— Не мърдай. Стой там, където си! Идвам!

— Побързай!

Една тясна пътечка през боровете като че ли водеше в посоката на гласа. Дона забърза по нея.

— Санди! — извика тя.

— Тук съм.

Гласът сега идваше от по-близо. Дона тръгна бързо натам, като се оглеждаше в мъглата. Прескочи един паднал бор, който препречваше пътя й.

— Санди?

— Мамо!

Гласът й този път се чуваше съвсем наблизо, някъде отдясно.

— Добре, почти стигнах до теб.

— Побързай.

— Още една минутка — Дона пристъпи встрани от пътеката и се промъкна между влажните клони, които я отблъскваха назад. — Къде си, миличка?

— Тук съм.

— Къде по-точно?

— Тук!

— Къде?

Преди момичето да успее да отговори, Дона се промъкна през гъсто сплетените клони и я видя.

— Мамо!

Тя притискаше розовата кутия с книжни салфетки до гърдите си, като че ли искаше да се защити от нещо.

— Въртях се в кръг — обясни момичето. Дона я прегърна.

— Всичко е наред, скъпа. Успокой се. Свърши ли си работата?

Тя кимна.

— Добре тогава, да се връщаме в колата.

Стига да можем да я намерим, помисли си тя.

Но се ориентира към пътеката без никакви проблеми, а тя ги отведе до откритото пространство над канавката. Дона мина с наведени очи покрай боровата фиданка, която й беше заприличала на Санди. Знаеше, че е глупаво, но мисълта да я погледне я плашеше. Ами ако отново й заприлича на Санди или на някой друг — непознат или на него самия?

— Не ставай луда — каза Санди.

— Аз ли? Не съм луда.

— Приличаш на луда.

— Така ли? — тя се усмихна.

След това двете слязоха по наклона на канавката.

— Точно си мислех… — каза Дона. — За татко?

Опита се да запази спокойствие. Не възкликна, нито стисна внезапно ръката на дъщеря си, нито пък изненадано обърна глава към детето. С глас, който звучеше много спокойно, тя каза:

— Защо трябва да си мисля за баща ти точно сега?

Момичето сви рамене.

— О, хайде. Стига!

Някъде пред тях в мъглата изникна тъмният силует на колата.

— Защото аз точно си мислех за него — каза й Санди.

— Защо?

— Там беше много страшно.

— Това единствената причина ли е?

— Беше ми студено, както тогава. И панталоните ми бяха смъкнати.

— О, боже.

— Уплаших се, че може да ме наблюдава.

— Обзалагам се, че е било много страшно.

— Да.

Те спряха до колата. Санди погледна към Дона и тихо попита:

— Какво ще стане, ако случайно ни види тук? Съвсем сами?

— Това е невъзможно.

— Ще ни убие, нали?

— Не, разбира се, че не. Освен това, това не може да се случи.

— Може, ако е избягал. Или ако са го пуснали.

— Дори и да са го пуснали, не би могъл да ни намери тук.

— О, напротив, би могъл. Той ми каза. Той ми каза, че ще ни намери, където и да отидем. Той ми каза: „Ще ви подуша къде сте.“

— Шшшт.

— Какво? — прошепна Санди.

За миг Дона помисли, че това е прибоят на океана, който се разбива в скалистия бряг. Но прибоят беше чак от другата страна на пътя, долу под скалата. Освен това, защо до сега не го беше чула? Шумът се усилваше.

— Идва някаква кола — промърмори тя.

Лицето на детето пребледня.

— Това е той.

— Не, не е той. Влизай в колата.

— Той е. Избягал е! Той е!

— Не е той! Качвай се в колата! Бързо!

3

Видя мъжа първо в огледалото — беше се проснал върху задния капак на колата. Видя го как бавно извъртя главата си и започна да я гледа. Очите, носът, ухилената му уста изглеждаха твърде малки, като че ли принадлежаха на глава два пъти по-малка от тази, която ги наблюдаваше.

На задното стъкло почука юмрук в ръкавица.

— Мамо!

Тя погледна към дъщеря си. Беше се свила на пода под контролното табло.

— Спокойно, миличка. Всичко е наред.

— Кой е?

— Не зная.

— Той ли е?

— Не.

Колата се разклати, когато ръката на непознатия дръпна силно дръжката на вратата. Той почука на прозореца. Дона се обърна към него. Изглеждаше на около четиридесет години, въпреки дълбоките линии, които набраздяваха лицето му. Като че ли повече се интересуваше от пластмасовия край на копчето на вратата, отколкото от самата Дона. Отново почука по стъклото.

Дона поклати глава.

— Искам да вляза! — извика непознатият.

Дона пак поклати глава:

— Не!

Мъжът се усмихна, като че ли си играеха на някаква игра.

— Ще вляза!

Той пусна дръжката на вратата и скочи в канавката. Когато краката му докоснаха земята, той се залюля. Запази равновесие и погледна през рамо към Дона, сякаш искаше да види дали е оценила скока му. Усмихна се. Затътри се из канавката, куцайки силно. Мъглата малко по малко го обгръщаше, докато съвсем го погълна.

— Какво прави сега? — попита Санди от пода.

— Не зная.

— Отиде ли си?

— В канавката е. Не го виждам. Мъглата е много гъста.

— Може би ще се изгуби.

— Може би.

— Кой е той?

— Не зная, миличко.

— Нещо лошо ли иска да ни направи?

Дона не отговори. Тя отново видя тъмна фигура в мъглата, фигурата бавно придоби ясни очертания и се превърна в непознатия куцащ мъж. В лявата си ръка носеше камък.

— Връща ли се? — попита Санди.

— Идва насам.

— Какво прави?

— Миличко, искам да седнеш.

— Какво?

— Седни на мястото си. И когато ти кажа, скочи навън и бягай. Стигни до гората и се скрий.

— А ти?