Къщата на Звяра

След като чу писъка, Дан Дженсън реши, че не може повече да чака Суини. Свали от поставката дванайсетмилиметровата автоматична пушка, отвори рязко вратата на патрулната полицейска кола и изскочи на улицата. Пресече я бързо. Уличната лампа осветяваше будката за билети. Над нея стърчеше голяма дървена табела, на която пишеше „Къщата на Звяра“ — с букви, които бяха нарисувани така, като че ли от тях се стича кръв.

Бутна въртящата се преграда на входа. Беше заключена и той я прескочи.

От къщата се чуха още писъци — изблик на болка, изтръгната от дете.

Дженсън изтича по алеята и се изкачи до входа, като взимаше по две стъпала. Натисна вратата. Беше заключена. Зареди пушката, прицели се в ключалката и дръпна спусъка. Изстрелът разтроши ключалката и проби дупка във вратата. Той я ритна, тя се люшна назад и се отвори. Влезе в преддверието.

Отгоре се носеха отчаяни викове и задъхано животинско сумтене.

От предните прозорци влизаше достатъчно светлина, която осветяваше началото на стълбите. Дженсън се хвана за перилата и се хвърли към стълбите. Тъмнината го погълна. С ръка върху парапета, по който се ориентираше, той започна да се изкачва. Когато стигна най-горното стъпало, спря и се ослуша. Някъде отляво се чуваше ръмжене и сумтене.

Изправи пушката, хлътна в коридора, завъртя се бързо и застана отдясно — готов да стреля.

Навсякъде лежеше плътна тъмнина, с изключение на снопа светлина, която се разливаше по пода на коридора. Светлината бликаше от електрическо фенерче.

Дженсън искаше да стигне до фенерчето. Имаше нужда от него. Но то лежеше в другия край на коридора, близо до мястото, където някой дишаше тежко и шумно на кратки промеждутъци.

С пушка, насочена напред, той се спусна към фенерчето. Тежките му стъпки изкънтяха върху пода, а отривистото му дишане заглуши стържещото издихание на другия. В този момент кракът му докосна нещо кръгло като бухалка, но по-меко. Може би човешка ръка. Другият му крак се блъсна в твърд предмет. Чу как нечии зъби шумно се затвориха, когато той се препъна и политна в тъмнината с главата напред. Пушката притисна пръстите му в пода.

Дженсън протегна дясната си ръка и сграбчи фенерчето. Насочи лъча светлина в посоката, откъдето идваше сумтенето.

Съществото отпусна зъбите си от врата на момчето. Обърна главата си. Кожата му беше бяла и оттекла като корема на умряла риба. На лицето му се разля нещо, наподобяващо усмивка. Съществото започна да се гърчи и се освободи от тялото на момчето.

Дженсън пусна фенерчето и се опита да вдигне пушката.

Звярът се засмя тихо и студено. После силно го сграбчи.

Първа глава

1

Дона Хейс затвори телефона. Избърса треперещите си, влажни ръце в завивките и седна в леглото.

Знаеше, че това ще се случи. Очакваше го, правеше планове, страхуваше се. Сега я бе сполетяло. „Съжалявам, че ви безпокоя по това време — казал й бе той, — но знаех, че бихте искали да ви съобщим незабавно. Съпругът ви е освободен. Вчера сутринта. Аз самият разбрах току-що…“

Дълго време се взираше в тъмнината на спалнята. Не изпитваше желание да спусне краката си на пода. Тъмнината в стаята започна да избледнява. Не можеше да чака повече.

Когато стана, въздухът в неделната сутрин беше като студена вода, която обля кожата й. Потрепери от студ и се загърна в домашния си халат. Пристъпи в коридора. По бавното дишане, което се чуваше от стаята, разбра, че дванадесетгодишната й дъщеря все още спи.

Приближи се до ръба на леглото. Изпод завивките се подаваше слабичко рамо, облечено в жълта пижамка. Дона го обхвана с ръка и нежно го разтърси. Момиченцето се търкулна по гръб и отвори очи. Дона го целуна по челото.

— Добро утро — каза тя.

Детето се усмихна. Отмести светлите си коси от очите и се протегна.

— Сънувах нещо.

— Хубаво ли беше?

Детето сериозно кимна с глава.

— Имах си кон, който беше целият бял и толкова голям, че трябваше да стъпвам на кухненския стол, за да го стигам.

— Значи наистина е бил ужасно голям.

— Истински великан — каза то. — Защо си станала толкова рано?

— Мислех си, защо да не си приготвим багажа, да се качим на колата и да направим една хубава ваканция.

— Ваканция ли?

— Ами да.

— Кога?

— Веднага.

— Ураа!

За един час се измиха, облякоха и приготвиха багажа, като взеха достатъчно дрехи за една седмица. Докато сваляха куфарите до навеса за коли, Дона вътрешно се бореше със силното си желание да се довери на Санди — да каже на момичето, че никога повече няма да се върне в този апартамент, че никога повече няма да спи в стаята си, никога повече няма да прекарва безгрижни следобеди на плажа Соренто, никога повече няма да види съучениците си. Дона се чувстваше гузна, но замълча.