Къщата на Звяра

— Нека продължим още малко. Съгласна ли си?

— Налага ли се?

— Никога не си била в Бодега Бей, нали?

— Не съм.

— Там е сниман филмът „Птиците“.

— Уууу, беше много страшен.

— Да отидем ли до Бодега?

— Далече ли е? — попита момичето.

— Може би на един час път.

Дона се чувстваше отпаднала. Болеше я гърбът. Важно беше обаче да продължат, да изминат още разстояние, да оставят още мили зад себе си. Можеше да изтърпи болката в гърба си още известно време.

Когато стигнаха Бодега Бей, Дона каза:

— Хайде да продължим.

— Трябва ли? Уморена съм.

— Ако ти си уморена, то аз умирам от умора.

Скоро след като отминаха Бодега Бей, мъглата започна да развява косите си пред предното стъкло на колата. Дългите й пръсти се протегнаха към изпънатото тяло на пътя, като се промъкваха напред, опипвайки слепешком. И тогава на мъглата сякаш й хареса онова, което пръстите й напипаха, и тя бавно спусна цялото си туловище върху пътя.

— Мамо, нищо не виждам!

През гъстата бяла маса Дона едва успяваше да различи предницата на колата. Караше само по спомени. Натисна спирачките, молейки се зад тях да няма друга кола. Сви вдясно. Гумите изхриптяха по чакъл. Изведнъж колата затъна.

2

Секунда преди рязкото спиране да изхвърли Дона напред към волана, тя протегна ръка към гърдите на Санди. Момичето се сви и отблъсна ръката. Главата й се удари в таблото. Започна да плаче. Дона бързо изключи двигателя.

— Дай да видя.

Таблото не беше твърдо и остави само червена рязка на челото на детето.

— Удари ли се някъде другаде?

— Ето тук.

— Където те държи колана ли?

Тя кимна и преглътна сълзите си.

— Добре, че го беше сложила.

Дона си представи как Санди разбива с главата си предното стъкло и излетява напред, назъбеното стъкло разрязва тялото й, което изчезва в мъглата и се изгубва завинаги.

— По-добре да не бях го слагала.

— Чакай да го махнем. Дръж се.

Момичето се облегна на таблото и Дона откопча предпазния колан.

— Хайде сега да излезем. Аз първа ще сляза. Не мърдай, преди да ти кажа.

— Добре.

Дона слезе от колата и се подхлъзна върху мократа тревиста повърхност на наклона. Тя се притисна до вратата, докато намери къде да стъпи.

— Добре ли си? — попита Санди.

— Дотук всичко е наред.

Дона се държеше здраво и се взираше в мъглата. Очевидно тук пътят завиваше наляво, а те не бяха забелязали завоя и се хвърлиха с предницата в канавката. Задницата на колата стърчеше на равнището на пътя. Ако мъглата не беше толкова гъста, щеше да се вижда от минаващите коли.

Дона внимателно си проправи път по хлъзгавия насип. Предният калник на маверика се беше забил в канавката. От процепите на предния капак със свистене излизаше пара. Дона пропълзя по капака, слезе от другата страна и се изкачи по наклона до вратата на Санди. Помогна на детето да слезе. Заедно се плъзнаха и спуснаха до дъното на канавката.

— Сега — каза Дона, като се опита гласът й да прозвучи бодро, — дай да видим какви са пораженията ти.

Санди извади карираната си блуза и я повдигна. Дона приклекна и свали дънките на момичето. През корема й минаваше широка червена рязка. Кожата на таза изглеждаше нежна и ожулена, като че ли с шкурка бяха свалени няколко слоя.

— Сигурно много щипе.

Санди кимна с глава. Дона започна да й вдига дънките.

— Трябва да отида на едно място.

— Избери си някое дърво. Чакай малко — тя се изкачи до колата и взе от жабката кутия с книжни кърпи. — Ето, можеш да използваш това.

Санди тръгна с кутията в едната ръка, а с другата придържаше дънките си. Вървеше по дъното на канавката. Изчезна в мъглата.

— Хей, намерих една пътека! — извика тя.

— Не се отдалечавай.

— Само малко по-нататък.

Дона чуваше как краката на дъщеря й шумно стъпват върху горския килим от изсъхнали клони и борови иглички. Стъпките й заглъхваха.

— Санди! Не отивай по-далече.

Стъпките спряха или пък напълно заглъхнаха в далечината и се сляха с останалите шумове на гората.

— Санди!

— Какво? — прозвуча раздразнено, но гласът й идваше от далече.

— Можеш ли да намериш пътя обратно?

— Стига, мамо.

— Добре, добре.

Дона се облегна назад и се подпря на колата. Потрепери от студ. Блузата й беше твърде тънка за това време. Реши да изчака Санди и след това да вземе якетата от задната седалка. Не искаше да мръдне от мястото си, докато не се върне детето. Тя чакаше, взирайки се в сивото мляко, където беше изчезнала Санди.

Изведнъж, вятърът разкъса мъглата.

— Това ходене до „кенефа“ продължи много дълго — каза Дона.

Санди не отговори, нито помръдна.

— Какво има, миличко?

Тя просто стоеше там, над канавката, неподвижна и безмълвна.

— Санди, какво става?

Дона почувства как я полазват студени тръпки по врата и рязко обърна главата си назад. Зад нея нямаше нищо. Обърна се отново към Санди.

— За бога, какво се е случило?

Дона хукна. Затича се към вцепенената, безмълвна фигура, която стоеше на края на гората. Тичаше през сивата неясна мрачина. Когато мъглата се разреди, видя как силуетът на дъщеря й се изкриви, докато накрая, на разстояние три-четири метра, от Санди не остана нищо, а само една борова фиданка, висока метър и двадесет.

— О, господи — промърмори Дона и силно изпищя. — Санди!