Къщата на Звяра

Пъшкайки, той се преобърна. На мястото, където беше лежала главата му, Дона различи камък. Въпреки че нощта беше тъмна и тя не можеше да бъде абсолютно сигурна, но като че ли нямаше кръв. Тя докосна главата му, опипа мекото окосмяване на четината и напипа цицина. След това разгледа пръстите си. Потърка ги един в друг. Нямаше никаква кръв.

— Казвам се Аксел — каза мъжът. — Аксел Куч.

— Аз съм Дона. Мисля, че ударът не е опасен.

— Даа-нъ.

— Да.

— Дона.

— Аксел.

Той се повдигна на ръце и колене. Обърна лице към нея.

— Само исках да вляза в колата.

— Всичко е наред, Аксел.

— Трябва ли да си вървя сега?

— Не.

— Мога ли да остана?

— Може би заедно ще се махнем оттук. Ще ни закараш ли да потърсим помощ?

— Аз карам добре.

Дона му помогна да се изправи.

— Защо не изчакаме да се вдигне мъглата и тогава да тръгнем.

— У дома.

— В твоя дом?

Той кимна с глава.

— Там е сигурно.

— Къде живееш?

— В Малкаса Пойнт.

— Това наблизо ли е?

— Ще отидем там.

— Къде се намира това, Аксел?

Той посочи в тъмното. На север.

— Ще отидем у нас. Там е безопасно.

— Добре. Но трябва да изчакаме да се вдигне мъглата. Ти — в твоята кола, а ние — в нашата.

— Ела с мен.

— Когато се вдигне мъглата. Довиждане.

Страхуваше се, — че ще се опита да й попречи да влезе при Санди, но не го направи. Тя затвори вратата и спусна прозореца.

— Аксел!

Мъжът се приближи, накуцвайки.

— Това е дъщеря ми Санди.

— Санди-и-и — провлече името той.

— Това е Аксел Куч.

— Здравейте — поздрави го Санди с тих и несигурен глас.

— Ще се видим по-късно — каза Дона и вдигна прозореца.

Няколко мига Аксел гледаше втренчено и мълчаливо в тях. След това се изкачи по наклона и изчезна.

— Какво му има? — попита момичето.

— Мисля, че е малко… муден.

— Искаш да кажеш недоразвит?

— Не е хубаво да се говори така, Санди.

— Имаме такива в училище. Недоразвити. Знаеш ли как се наричат? Специални ученици.

— Това звучи много по-добре.

— Да, сигурно. Къде отиде?

— В колата си.

— Изчезна ли? — в гласа на Санди личеше надежда.

— Не. Ще изчакаме да се разреди мъглата и той ще ни откара оттук.

— Ще заминем с неговата кола?

— Нашата не може да се помръдне.

— Зная, но…

— Би ли предпочела да останеш тук?

— Страх ме е от него.

— Само защото е малко странен. Ако искаше да ни стори нещо лошо, досега можеше да го извърши. Не би могъл да мечтае за по-подходящо място от това.

— Може да е така, но може и да не е.

— Така или иначе не можем да стоим повече тук.

— Зная. Баща ми ще ни намери — очите на детето бяха като черни дупки, издълбани върху овала на лицето й. — Той вече не е в затвора, нали?

— Не, не е. Районният съдия… спомняш ли си г-н Голдстайн… ми се обади тази сутрин. Пуснали са баща ти вчера. Г-н Голдстайн ни предупреди.

— И ние бягаме, така ли? — Да.

Момичето потъна в мълчание. Дона, облегната на волана, затвори очи. За миг тя заспа. Събуди се от тихо хлипане.

— Санди, какво има?

— Няма никакъв смисъл.

— Кое няма никакъв смисъл?

— Да бягаме. Той ще ни настигне.

— Миличко!

— Ще ни хване!

— Опитай се да поспиш, котенце. Всичко ще се оправи. Ще видиш.

Детето утихна, само от време на време подсмърчаше тихо. Дона се беше облегнала на волана и се мъчеше да заспи. Когато се унесе, сънят й представляваше напрегната болезнена полусъница, трескава и изпълнена с кошмарни сънища.

Наложи се да излезе. Ако мозъкът, гърбът, краката и ръцете й все още издържаха на това мъчение, пикочният й мехур не можеше.

Като взе кутията с книжните салфетки, която лежеше на пода до Санди, тя изпълзя тихо от колата. Потрепери от студения въздух. Дишаше дълбоко. Завъртя главата си няколко пъти. Опита се да раздвижи схванатите мускули на шията. Нямаше особена полза. Заключи вратата и леко я затвори.

Преди да пусне дръжката, погледна над покрива на колата. Върху банкета на пътя, на пет метра от задницата на маверика, беше спряла камионетка.

Аксел Куч седеше на покрива на кабината. Краката му висяха върху предното стъкло. Лицето му, обърнато към небето, се осветяваше от пълнолунието. Той гледаше луната като в транс.

Дона се спусна тихо по насипа. От дъното на канавката виждаше главата на Аксел. Гледаше го, докато разкопчаваше кадифените си джинси. Голямата му глава беше отметната назад, а устата — широко отворена. Тя клекна близо до колата.

Кожата й почувства студения вятър.

„Беше ми студено, както тогава. И панталоните ми бяха смъкнати.“

Всичко ще се оправи, помисли си тя.

„Той ще ни подуши.“

Когато свърши, Дона се изкачи по насипа до пътя. Аксел, който продължаваше да седи върху покрива на кабината, изглежда не я забеляза.

— Аксел?

Ръцете му трепнаха. Той я погледна и се усмихна.

— Дона — каза той.

— Мъглата се е вдигнала. Дали можем да тръгваме вече?

Без да каже нито дума, той скочи на земята. Когато стигна асфалтовото платно, левият му крак хлътна в някаква дупка, но той успя да запази равновесие.

— Какво става? — извика им Санди.

— Тръгваме.

Тримата разтовариха маверика и прехвърлиха куфарите в ремаркето на камионетката. След това се качиха в кабината. Дона седна между Аксел и дъщеря си.