Къртицата

Дупката беше широка и кръгла. Долу в нея нещо се движеше, съскаше и тракаше. Раздаваха се още някакви непривични звуци, подобни на онзи звън, който издаваше гривната при удар в камък. Тези загадъчни шумове разпалваха любопитството на Бързия. Неведнъж го бе обхващало изкушението да скочи долу и да разбере какво става там, но страхът го спираше. Знаеше, че никой от онези, които бяха дръзнали да направят това, не се завръщаше. Сърдития казваше, че в Дупката живеят Горните и когато получат руда, трошат късовете на дребни парченца, за да ги изядат. Шумът обаче се чуваше дори когато всички се връщаха само със ситни камъчета. И освен това той не можеше да си представи същество, способно да се храни с руда. От нея умираха всички животни, освен тях самите.

От продължението на коридора прозвуча радостният писък на Гладния. Беше получил пълната дажба. Бързия се сепна, надигна чувала и го изсипа в Дупката. Сетне бързо заобиколи широкия отвор, влачейки зад себе си празния чувал и продължи по Тунела на рудата. Няколко телесни дължини по-нататък лапите му на пипаха два големи меки куба и две по-малки твърди топки. Пълна дажба. Той пъхна всичко в чувала и пропълзя в Пещерата за сън. Наоколо нямаше никого освен Гладния, който, свит в един ъгъл, шумно дъвчеше.

Бързия спря до стената, остави дажбата си, разпъна чувала и се изтегна върху него. В противоречие с прякора си той ядеше бавно, старателно дъвчеше всяка хапка и се наслаждаваше на вкуса. Когато свърши с храната, взе малките топки и една след друга ги глътна цели, за да не усети горчивината им. После се обърна на една страна, с лице към стената и зачака съня.

Тази стена не приличаше на никоя друга в тунелите. Тя наподобяваше на някои скали, които се срещаха под земята. Повърхността й беше грапава и твърда. Това напомняше за пясък, скрепен с някакъв друг минерал. Понякога при докосването на стената в мозъка на Бързия възникваше странната дума „бетон“. Но защо ли трябваше да измисля нови думи, когато тази необикновена скала си имаше название. Наричаха я Скалата без край. Тя покриваше всичко. Всеки тунел, насочен нагоре, неминуемо стигаше до нея. Скалата без край ограничаваше света. Само нарядко по нея се срещаха съвсем тънки пукнатини, в които растяха вкусни корени. Понякога, при по-силно дръпване, корените се измъкваха заедно с горната си част — дълги стъбла, обрасли с широки, тънки и меки неща. Навярно с тези неща корените изсмукваха храната си от Скалата без край.

Вече в полудрямка Бързия чу пристигането на останалите. Един след друг те изсипваха в Дупката своя добив и бързаха да получат храната си. За пълен чувал — цяла дажба. За не съвсем пълен — една топка от горчивото нещо по-малко. За половин чувал — само храна. А ако чувалът е празен или в него има съвсем малко руда — половин дажба храна и болка. „Електрически шок“ — пробягна в съзнанието му, но Бързия вече заспиваше и не обърна внимание на тези нови непонятни думи.

Горчивото нещо действуваше почти веднага. В съня на Бързия се появяваха непознати и същевременно безкрайно близки картини. Той сънуваше съвсем друг свят — топъл, щастлив и спокоен. Там тунелите бяха огромни, без стени, изпълнени с нещото, пораждащо картини. Без да разчита на осезанието си, можеше да разбере какво го обкръжава. Разхождаше се сред гъсталаци от онова, което стои над корените. Движеше се на задни лапи и му беше по-лесно, отколкото да пълзи. Наоколо имаше стотици странни същества, които също ходеха само на задните си лапи. Той не им се учудваше. Познаваше ги добре и знаеше, че те винаги са готови да направят за него онова, което самият той направи за Гладния. Събираха се на групи и разменяха неща на устата. Бързия усещаше невероятно много неща в главата, но за всички тях имаше и неща на устата. И от това му ставаше леко и радостно.

Събуди се от някакъв непознат шум. Горчивото нещо още действуваше и той не можеше да разбере къде се намира. Дори привичният мрак и твърдите стени го плашеха, също както през първите дни от работата.

От Централния тунел долитаха трясъци. Донякъде това напомняше шум от срутване, но падащите скали не можеха да издават такъв силен, кънтящ звук. Ставаше нещо ново. Към Пещерата за сън се носеше необикновено гръмко тракане, много по-ритмично и бързо от падането на каквито и да било камъни.

Скалата без край се разтърсваше от далечни тежки удари. Непознатото тракане се приближаваше и оглушителното му ехо изпълваше близките коридори. За кой ли път вече подсъзнанието подсказа на Бързия, че в този шум се крие смъртна опасност. И когато след нов трясък няколко дребни парченца изсвистяха над главата му, той още по-плътно се притисна до пода. Трябваше да бяга. Не разбираше какво става, но в него се надигаше твърдото убеждение, че ако остане тук, го чака сигурна гибел.

Под свистенето на дребните неща, необяснимо свързани с оглушителното тракане, той пропълзя към другия изход от Пещерата за сън. Там все още беше по-спокойно.