Къртицата

В Пещерата беше настъпила паника. Писъци, съскания и объркано сумтене се смесваха с непознатите трясъци. Едни бягаха към стените, други се скупчваха в центъра, трети, съвсем замаяни, пълзяха право срещу опасността.

На самия изход Бързия се блъсна в нечие отпуснато тяло. Опипа го. Беше Гладния. Мъртъв. От малка раничка в хълбока му бликаше тънка струйка кръв.

Опасността се приближаваше. Трясъците се раздаваха вече в самата Пещера. Бързия бутна трупа настрана и пропълзя към тунела. Вмъкна се в първото попаднало му разклонение, зави наляво, после още веднъж наляво… Не мислеше накъде пълзи, само се стремеше да избяга от опасността. Мускулите му работеха автоматично и го водеха все по-напред из тесните лабиринти на изоставените тунели.

Не знаеше колко време е изминало. Внезапно глината зад него се отпусна с тежък, мляскащ звук и затвори тунела. Това го отрезви. Дори да го заплашваше смърт, с нищо не би си помогнал, ако попаднеше под срутване на свода. Трябваше да бъде предпазлив. Можеше вече да не бяга. Беше далече от Пещерата за сън и гърмежите едва се чуваха през дебелия слой от глина и скали. При това срутването на тунела го защищаваше надеждно. Никому не би дошло на ум да разчиства едно затрупано разклонение, за да търси някого там.

Реши да изследва продължението на тунела. Пропълзя малко напред и отдясно напипа скала. Сега можеше да се ориентира лесно. Намираше се в същото разклонение, през което беше минал в началото на работата. Съмнения не можеше да има. Очите му отново усещаха нещото, пораждащо картини. Съвсем наблизо беше запълнената с камъни пукнатина. Бързия пролази до срутването и видя, че скалите напълно преграждат пътя напред. Намираше се в капан.

Изплаши се, но само за малко. Сетне разсъди и разбра, че няма от какво да се бои. Ако представите му бяха правилни, на една телесна дължина от този коридор минаваше друго разклонение, по което можеше да стигне до Централния тунел. Ето че двете срутвания, предишното и сегашното, от опасност се превръщаха в щастлива случайност.

Вслуша се в неясните звуци, които достигаха до убежището му. Трясъците продължаваха. Този път тракаха няколко неща наведнъж. За кратко време шумът се засили, след това започна да отслабва. Бързия разбра: онова, което вдигаше този шум, се отдалечаваше;??? Отначало звукът се спускаше надолу по Централния тунел, след това продължи по едно от разклоненията и започна отново да се изкачва нагоре. Тракането ставаше все по-тихо, докато съвсем заглъхна.

Опасността бе отминала. Бързия почака още, но в подземните проходи царуваше пълна тишина. Тогава той избра най-удобното място и започна да дълбае.

Предположенията му се оказаха верни. След по-малко от една телесна дължина лапите му стигнаха до пустота. Още няколко бързи движения и той се озова в съседното разклонение. В същия миг ноздрите му усетиха тежка, задушлива миризма.

Отровен газ! Тук неговото съдържание беше малко, но от по-горните ходове като водни струи се спускаха нови и нови количества отрова. Бързия почувствува, че главата му се замайва. Трябваше да бяга! Но накъде? Досега задушливите газове идваха от дълбините на земята и спасителният път водеше право нагоре. Сега беше обратното.

Преследван от миризмата, Бързия се спусна към Централния тунел. Изскочи в широкия коридор и почувствува нахлуването на нови смъртоносни облаци, които бавно идваха към него по голямата спирала. Без да мисли, се устреми надолу, към залежите от руда.

Внезапно спря, преди още да беше осъзнал защо го прави. От един страничен ход долиташе едва доловим свеж полъх. Бързия схвана, че спасението е натам. Отровният газ беше по-тежък от въздуха и постепенно слизаше надолу. Всеки опит за бягство би свършил в края на Централния тунел и там газът щеше да го настигне. А това разклонение водеше нагоре.

И той запълзя нагоре по тесния проход.

Въздухът тук ставаше по-чист и му напомняше… Какво му напомняше всъщност? Да, пукнатината! Сега той разбра защо успя да се спаси от задушаване. Срутванията в двата края на тунела, където се беше укрил, преграждаха достъпа на отровния газ, а от широката пукнатина, запълнена с разтрошени скали, в тясното затворено пространство постъпваше чист въздух. Откъде идваше той? Още една от загадките на подземния свят. Тунелите се проветряваха винаги отгоре. Някои смятаха, че Скалата без край отделя чист въздух. Ако това беше вярно, близо до Скалата без край би трябвало да се диша най-леко, но често ставаше точно обратното.

Този път Бързия щеше да разбере истината, защото скоро щеше да стигне до Скалата без край. Свежият вятър сякаш идваше от нея.