Читаем Къртицата полностью

Неочаквано някакво тежко тяло се блъсна в тях. После още едно. Пристигаше основната група. Първите се опитаха да спрат, но онези, които идваха след тях, бързаха да се промушат в челото на колоната, суетяха се и натискаха напред. Последвалото беше съвсем логично. Само след няколко секунди цялата група се превърна в огромна топка от космати тела, които хващаха, драскаха, удряха, пискаха и съскаха, обхванати от безцелен и безпричинен гняв. Единствено в подобни неистови изблици се освобождаваше напрежението, натрупано в затъпелите им души през дългите периоди на безнадеждно монотонна работа. Дори последните, които бяха останали извън схватката, не се опитаха да използуват положението. Вместо да потърсят околен път по някое от разклоненията, те се хвърлиха в ръкопашния бой, упоени от възможността да нанасят и получават удари.

Окървавен и оскубан, Бързия успя да се измъкне напред. Зад него, в тъмнината на тунела, гърмеше какофонията на всеобщия побой. Сега той съжаляваше за избухването си, но вече нищо не можеше да се поправи. Трябваше да продължи надолу. Като пошари със задна лапа по пода, той напипа един изоставен чувал и го повлече напред.

Още дълго, докато слизаше по безкрайните завои на Централния тунел, Бързия чуваше ехото на сражението. След това всичко затихна и под сводовете се разнесе шум от равномерно триене. Другите се бяха опомнили и надпреварата започваше отново.

Имаше голяма преднина и въпреки отмаляването от боя, стигна пръв до края на тунела. Спря и започна да се върти на едно място, търсейки посоката, в която можеше да открие най-добър добив. С цялото си тяло усещаше близостта на минерала — малки парчета, ситни камъчета, разпръснати из глината, едри късове… Усети най-доброто направление и без да се колебае, запълзя натам.

Някой вече беше ровил тук, но тесният ход свършваше преди да стигне до голямото парче руда. Навярно по-дребните отломъци, събрани при прокопаването на тунела, бяха му стигнали, за да напълни чувала си. Толкова по-добре. Сега Бързия щеше да изпълни нормата си наведнъж и после можеше да почива до края на работата.

Да копае беше за него също така привично, както и да диша. Протягаше лапи напред, като притискаше муцуната си от двете страни. Твърдите нокти се събираха, забиваха се в глината и потъваха дълбоко в нея. Веднага пръстите се свиваха, загребваха лепкавата жилава маса и я отхвърляха към гърба. Туловището пропълзяваше към освободеното пространство, а задните лапи изтикваха пръстта назад.

От Централния тунел долитаха приглушени звуци на суетене и боричкане. Групата беше пристигнала и сега всеки искаше да избере най-добрата посока. Някой задъхано се пъхна в разклонението. Бързия сърдито изсъска и натрапникът изскочи обратно.

До рудата оставаше още малко. Скоро Бързия докосна твърдия скален къс и още по-силно усети лъчението, подобно на топлина, което се лееше от минерала. Но обхваналата го радост мимолетно изчезна. Парчето се оказа много по-голямо, отколкото предполагаше, и това не беше хубаво. Нямаше да успее да прокопае достатъчно широк тунел за измъкването му. Поне не до края на работата. Ала времето вече беше изгубено. И да потърсеше нова посока, не можеше да се надява на нещо повече от половин чувал с мъка събрани ситни парченца. Дори онези, които копаеха продължението на Централния тунел, щяха да се завърнат с по-богат добив от него.

Не искаше да се признае за победен. Лапите му трескаво заработиха, разчиствайки пространството около рудата. Измина почти една трета от работното време, докато сред глината се оформи широка пещера, в средата на която лежеше монолитният блок руда. Свършил работата, Бързия полежа малко, сетне започна да опипва повърхността на минерала.

Този път щастието беше на негова страна. Широка надлъжна пукнатина разсичаше парчето на две. Той заби нокти в цепнатината, напъна с всички сили и половината тежко падна до него.

Това беше всичко, което искаше. Сега можеше да не бърза. Отново си почина, след това повдигна тежкия каменен къс и нахлузи чувала върху него. Хвана товара със задните си лапи, ловко се вмъкна в прясно прокопания тунел и запълзя напред.

Внезапно някъде съвсем наблизо нещо помръдна. Бързия спря и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен далечният шум на другите, които копаеха. Тогава той предпазливо протегна лапа напред и опипа пода. Загрубелите му пръсти докоснаха дребно пухкаво телце. Беше едно от подземните животинчета. То лежеше омаломощено и нямаше сили да побегне.

За Бързия това беше изненада. Зверчетата никога не слизаха толкова дълбоко. Тези места бяха опасни за тях и те инстинктивно ги отбягваха. От близостта на рудата ставаха вяли, тромави, бързо губеха сили и умираха. Само преследването на някой подземен хищник можеше да ги принуди да се спуснат към опасните дълбочини, където ги чакаше сигурна смърт. Навярно така беше станало и сега.

Бързия пролази над животинчето и със задната си лапа го пъхна в чувала. Не беше гладен, но можеше да нахрани някого.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука