Кралицата дева

— Нашият крал Марек забрани — просто отвърна ултенката.

Роуан си представи колко са доволни останалите живи ултенски мъже сред тази многотия от жени, които са готови при първия знак с готовност да скочат в обятията им, за да бъдат любени и заплодени.

Когато стигнаха в столицата на ултените, страховете на Роуан се усилиха след като видя Марек — тлъст, гнусен, беззъб старец, заобиколен от красиви жени. Роуан се упрекваше, защото ултенските жени го бяха съблазнили да повярва, че искат обединение с другите племена и мъже за бащи на децата си. Сигурно жените наистина искаха това, но Роуан виждаше, че мазният, стар Марек няма никакво намерение да дели с други харема си. Марек просто искаше да докара неколцина чужденци, които да заплодят някои от жените му. После чужденците, Роуан в това число, щяха да бъдат убити.

Колко му липсваше Джура! Нейният скептицизъм и хладен разум щяха да го предпазят от доверчивостта му към ултенските жени. Сега му оставаше само да се ругае, че е постъпил като глупак — какъвто Джура непрекъснато твърдеше, че е. Мъжете, които го придружаваха, вече мислеха единствено за това колко жени ще успеят да любят през нощта. Роуан се тревожеше за това какво ги очаква след като изпълнят осеменителната си функция. Той трябваше да е готов с план за бягство, защото усещаше, че няма да ги пуснат да си тръгнат но живо по здраво. Марек не би искал да се разпространи вестта, че ултените са племе от жени, които живеят около дворец, пълен с несметни богатства. Марек доста се бе потрудил да създаде у другите племена впечатлението, че ултените са отчайващо бедни. Те излизаха отвъд своите земи облечени в парцали, покрити с нечистотии. Никой не изпитваше желание да проследи ултените и да посети техния град. Марек очевидно искаше да поддържа у всички заблудата относно своето племе и не можеше да остави Роуан и хората му да си отидат живи.

Роуан гледаше през прозореца и колкото повече мислеше, толкова повече се тревожеше. Какво ли бяха сторили на Джура? Защо той се отнесе толкова доверчиво с ултените? Защо повярва на сълзите, проляти от няколко хубави жени? Ако мъже го бяха упоили и отвлекли във фургон и Роуан бе установил, че жените под негово покровителство не са наоколо, той би извадил меч и би пролял доста кръв на похитителите, докато не му признаят какво са направили с Джура, Силеан и Брита. Вместо това, той послушно бе последвал похитителите го жени, кротък като овца, тръгнала на заколение. И бе оставил Джура сама…

„Ако е сама“ — печално си мислеше той. „Ако не са убили жените“ — за разлика от Дейр, Роуан си мислеше, че ултените са способни на много по-лоши неща от кражба. Те искаха мъжки деца и за осеменители бяха от влекли крал и двама принца. Те вземаха всичко, което поискат.

Лицето му се вкамени.

„Ще дам тези жени на зерните!“ — ядно си мислеше той. „Да видим дали коварните дяволици ще се справят с мъже като Брокаин?“

Докато си мислеше така, обхванат от ярост, Роуан забеляза някакво раздвижване на улицата. Нещо ставаше далеч зад покрива на съседната сграда, но все пак той ясно видя сцената на насилие. Една от малките ултенски жени вдигна камшик и го стовари върху някой, скрит от стената на близката сграда. От сенките изскочи и се нахвърли върху ултенката с камшика трета жена — висока, с мятаща се по гърба черна плитка.

— Джура! — прошепна Роуан и понечи да скочи през прозореца, за да й помогне, но някакви остатъци от здрав разум го накараха да остане на мястото си. Той безмълвно гледаше как дузина ултенски жени се нахвърлиха върху Джура и я събориха на земята. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Лицето му излъчваше страдание. Няколко мига по-късно ултенските жени отведоха Силеан и Джура извън полезрението му.

Роуан се облегна върху рамката на прозореца и дълбоко си пое дъх, за да се успокои. Клопката бе много по-коварна отколкото бе предполагал, и той се бе хванал като последен глупак.

Тази нощ трябваше да намери начин да излъже бдителността на тези жени и да се добере до Джура. И трябваше да измисли план как да измъкне всички от земята на ултените.

Шестнайсета глава

— Боли ли? — тихо попита Силеан.

Джура сви рамене в отговор, но истината бе, че плещите и гърбът много я боляха след боя с камшик.

Бяха сами в малката каменна стая. Отвън бяха удвоили стражата заради днешното им непокорство. Силеан бе паднала, носейки тежък чувал със зърно. Една от надзирателките я удари с камшик, а Джура се нахвърли върху побойничката, сграбчвайки гърлото й. За това тя получи дванадесет удара с камшик, а Силеан я сгълча, че е рискувала заради нея. Скъсаха ги от работа през остатъка от деня и чак сега, късно вечерта, ги оставиха да подгънат крак.

Гневът държеше Силеан будна.

— Трябва да избягаме! Видях две от пазачките днес да си говорят, вместо да ни наблюдават. Ако отвлечем вниманието им, може би ще… — Силеан млъкна и рязко се обърна назад, след като видя израза върху лицето на Джура.

На вратата, трепкащата светлина на факлите очертаваше призрачен силует — широкоплещест, набит и златокос.