Кралицата дева

След първия ден Джура и Силеан не разговаряха много — твърде непоносими бяха гладът, тъгата и умората. Джура бе разкъсвана от угризения. Ако само бе имала време да обясни на Роуан какво бе искала да каже! Не можеше да се примири с мисълта, че е загинал преди тя да му каже всичко. Сигурно трябваше да го прегърне, когато бе заплакал. Може би тъкмо това му бе необходимо. Ако само…

— Мислиш ли, че са избили мъжете? — прошепна Силеан.

Очите на Силеан бяха потънали в орбитите. Тя изглеждаше толкова зле, колкото зле се чувствуваше Джура.

Гърлото на Джура отново се сви и тя не успя да проговори. — Няма съмнение, че те искат жени робини — продължи Силеан. — Брита бе твърде стара, за да им служи — ето защо са взели само нас.

Джура успя да преглътне, но не успя да проговори.

— Да — потвърди Силеан, сама отговаряйки на въпроса си. — Мисля, че са убили мъжете. Иначе те щяха да ни се притекат на помощ, а ултените не биха могли да надделеят в битка срещу нашите мъже.

Силеан изчака Джура да каже нещо, но след като тя не отвори уста, продължи:

— Не чухме ултените да нахлуват в стана. Даже феарените, които бяха на пост, не ги усетиха — тя затвори за миг очи. — Брокаин ще обяви война на Ириал, когато разбере, че синът му е мъртъв. А кой ще поведе ириалите сега, след като Роуан и Гералт не са между живите?

Джура затвори очи и си представи русата коса на Роуан. Спомни си как я бе гъделичкал през нощта, прекарана в неговата палатка.

— Вече не ще успеем да обединим племената — каза Силеан. — Вателите загубиха Брита, братът на Яин е мъртъв, синът на Брокаин е мъртъв — тя преглътна. — И нашият крал е мъртъв.

— Стига! — рязко я прекъсна Джура. — Не издържам вече!

Силеан погледна объркано Джура: — Скръбта ли те прави толкова странна? Смъртта на Роуан ли?…

— Престани, моля те! — прошепна Джура. Силеан млъкна, но само за малко.

— Трябва да пазим силите си — продължи тя, опитвайки се да върне Джура към действителността. — Трябва да намерим начин да се измъкнем от тези гадни хора и да се доберем до дома. Трябва да кажем на цяла Ланкония какво се е случило. Ще обединим останалите племена срещу ултените и ще ги унищожим. Ще отмъстим за смъртта на Роуан. Ще… — тя не продължи, защото чу, че Джура плаче.

Силеан не бе я виждала никога да плаче.

Джура се опита да заспи, но не успя. Часовете бавно и мъчително се влачеха. Имаше време да си спомни всеки миг, прекаран с Роуан. Как го бе приела при първата им среща и как се бе ядосала, когато разбра кой е той всъщност — почувства се предадена, сякаш той я бе излъгал или се бе подиграл с чувствата й. Беше се уплашила. Колкото и да бе неприятно да го признае дори пред себе си, този мъж я уплаши със силата на чувствата, които предизвика у нея. Уплаши се, че ще го последва, дори ако трябва да предаде страната си, да предаде всичко, в което някога е вярвала.

— О, Роуан! — прошепна тя в тъмнината и горещи сълзи се търкулнаха по бузите й. — Ако само можех да ти кажа…

В началото на четвъртия ден фургоните спряха и Джура чу глъчката на много хора отвън. Силеан отвори очи и я погледна. Джура изглеждаше сякаш вече се е предала на страховете си, а Силеан все още се бореше със своите. Нямаха представа какво им готвят ултените — смърт или робство. За Джура това сякаш нямаше значение.

— Скоро ще избягаме — ободри Силеан приятелката си и себе си. — А може да уговорим и откуп… Джура не отговори.

Не успяха да си кажат нищо повече, защото бяха измъкнати от фургоните на слънце. Силеан премигна, за да свикне зрението й със силната светлина. Гледката я изненада. Ако можеше да се съди по вида на ултените, които бяха видели, техният град трябваше да бъде мръсен и беден — мизерно място, където се валят пияни. Това, което виждаше, така я изуми, че очите й се облещиха.

Бяха сред град, ограден с крепостни стени. До вътрешната им страна бяха долепени чисти, спретнати къщи. Покритите с каменни плочи улици бяха чисто преметени. Не се виждаха скитащи прасета и кучета. На приземните етажи имаше най-различни магазини. Хора щъкаха нагоре-надолу. Хора чисти, богато облечени.

Не, уточни Силеан, не хора, а жени. Навсякъде имаше само жени — възрастни жени и много малко деца — всичките момичета.

— Къде са мъжете? — прошепна Силеан на Джура.

Тя не получи отговор. Мърляво облечен стражник блъсна Силеан напред и посочи торбите във фургона. Чак сега Джура разбра, че стражът е жена — мъничка жена, почти с цяла глава по-ниска от Джура и толкова слаба, сякаш всеки миг щеше да се пречупи.

— Какво направихте с нашите мъже? — попита Джура, показвайки признак на живот.

— Мъртви са — отвърна ултенската жена на завален ириалски. — Не искаме тук мъже — тя блъсна Джура и Силеан напред…

Джура и Силеан бяха отслабнали от оскъдната храна и дългото пътуване със завързани крайници, затова бавно сваляха от фургона претъпканите торби и ги подреждаха във вътрешността на дълга, каменна сграда. Докато двете работеха, много от малките ултенски жени спираха, наблюдаваха ги и разговаряха една с друга на своя странен, гърлен език.