Кралицата дева

Силеан ядно изгледа две ултенски жени, които сочеха към тях с Джура и обсъждаха височината им, клатейки глави.

— Чувствам се като вол, когото опипват, за да преценят силата му — каза Силеан на Джура и млъкна, защото една от жените надзирателки пъхна камшик под носа й. Жестът бе достатъчно красноречив.

Разтоварваха фургоните почти през целия ден. Когато свършиха, изморените Силеан и Джура бяха отведени до малка, гола каменна стая, в която имаше само два нара. Навън ходеха нагоре-надолу поне дузина ултенски жени.

— Джура! — прошепна Силеан от своя нар. Джура изсумтя в отговор.

— Трябва да избягаме! — продължи Силеан. — Трябва да отидем вкъщи. Трябва да кажем на хората какво се е случило преди да е избухнала война. Трябва да намерим Яин и… Джура, слушаш ли ме? Нямам идея как да се измъкнем и съм твърде уморена, за да измисля нещо.

— Защо искаш да отидем до Яин?

— За да завърша това, което Роуан започна — отговори Силеан с такъв тон, сякаш Джура би трябвало да знае за намеренията й. — Нужно е да намерим начин за обединение на племената. Ние, ириалите, ще ги обединим — дори само за да унищожим тези ултени които подло се промъкнаха и убиха краля на Ланкония.

За ужас на Силеан, хълцанията на Джура се превърнаха в невъздържан плач. Силеан не знаеше какво да прави. В Ланкония не бяха свикнали със сълзите. Тя се обърна настрана и се опита да заспи. Надяваше се утре да успее да говори с Джура за бягството.

Джура също се опитваше да заспи, но не можеше да спре сълзите си. Ланкония сякаш вече не я интересуваше Гералт нямаше значение, братът на Яин и синът на Брокаин също нямаха значение. Измъчваше я само загубата на мъжа, когото обичаше.

— Даже не успях да му кажа! — шепнеше Джура в тъмнината. — Господи, дай ми още един шанс! Ще му бъда истинска жена! — тя се задави от плач, унесе се и неусетно заспа.

Смехът на Гералт цепеше въздуха и отекваше сред белите, мраморни стени на ултенския дворец. Трите красавици срещу Гералт се усмихваха поласкани зад игралната маса от абанос и слонова кост.

— Пак победихте, господарю — измърка една от жените. — С коя от нас ще прекарате тази нощ?

— С трите! — засмя се Гералт. — Или не — за тази нощ ще си избера три чисто нови жени.

— Всички сме на ваше разположение! — каза друга от жените.

Красивият палат на ултените бе луксозно обзаведен благодарение на продължаващите векове кражби. Мраморът от стените бил предназначен да украси катедрала в Англия. През нощта ултените безшумно нападнали мраморния керван, убили търговците и стражата, отвлекли фургоните с мрамор в техния планински град. Те откраднали дори зидарите — накарали ги да работят до смъртно изтощение, после хвърлили телата им в една пропаст.

Залата бе огромна — дълга, тясна, с високи тавани. Стените бяха покрити с бял мрамор на червени жилки. Навсякъде личаха свидетелства за това колко умели крадци са ултените. Те бяха мародерите след всяка битка. Докато воюващите оплакваха своите мъртви, ултените шетаха по бойното поле и задигаха всичко, което можеше да бъде задигнато. Бяха като мравки и можеха да мъкнат товар по-тежък от тях самите. Ултените нападаха градове, без гражданите да усетят, че са нападнати. Те донасяха всичко задигнато в тяхната столица, на техния крал. Затова дворецът бе пълен със съкровища — някои от тях много древни — красиви мечове, щитове, гоблени, стотици бродирани възглавници, златни чаши — всичките различни, откраднати от различни сервизи — чинии, свещници, ножове за храна. Изящната мебелировка бе сравнително оскъдна — трудно бе да се отмъкнат незабелязано мебели и да се пренасят по тесните, планински пътеки. Ултените бяха сковали няколко големи, груби маси и ги бяха покрили с хубави покривки от ирландски лен. Гостите се бяха изтегнали върху възглавници и наблюдаваха многото жени, които безшумно кръстосваха из стаята, обути в меки чехли. Всяка жена бързаше да изпълни желанието на някой от мъжете. Тримата феарени седяха заедно в единия край на залата и се мръщеха неодобрително на това, което ставаше около тях. Те хапваха по малко от сервираните блюда с храни и не обръщаха внимание на десетината жени, които се въртяха около тях.

Гералт остави игралната маса и се отпусна назад върху възглавниците. Една от жените му вееше с ветрило, друга бе положила ходилата му в скута си и ги масажираше, две жени масажираха прасците му, пета чупеше бадеми и ги пъхаше в устата му. Още четири жени стояха наоколо, готови да откликнат на всяко желание, което би изразил Гералт. На лицето му бе изписано върховно блаженство.

Дейр седеше малко по-надолу, погълнат от разговор с невероятно красива жена. От израза на лицето му можеше да се съди, че се забавлява чудесно.

Изразът на Роуан остро контрастираше с безметежните лица на мъжете около масите. Той стоеше сам, изправен до прозореца от източната страна на залата. Гледаше надолу — към града и хората по улиците.

Дейр се извини на жената, остави я и отиде при Роуан.

— Още ли се тревожиш за Джура? — попита Дейр. Роуан продължи да гледа мълчаливо през прозореца.