Крайбрежие

На мое място демонстративната ми майка веднага би разпространила новината, но в мен имаше твърде много от Дебелия Жан, за да постъпя така. Ние си приличаме повече, отколкото предполагах: и двамата разпалваме гнева си тайно. Сърцата ни са трънливи и многослойни като артишоки. Няма да извадя нищо на повърхността, обещах си. Първо ще науча истината. Ще я изследвам хладнокръвно и аналитично. Ще поставя диагноза.

Но трябваше да говоря с някого. Не с Капюсин, при която обикновено отивах най-напред. Тя беше прекалено доверчива, прекалено блага. Подозрителността не беше в природата й. Освен това обожаваше Руже, а аз не исках да я тревожа без нужда — поне докато не определя мащабите на предателството му. Той ни излъга, да. Но мотивите му все още бяха неясни. Той можеше по чудо да се окаже невинен. Аз го исках, разбира се. Но откровената част от мен — онази, наследена от Дебелия Жан — неуморно ме убеждаваше в обратното. По-късно, казах си. По-късно ще има време за това.

Тоанет? Възрастта й я бе направила изключително мъдра, тя следеше враждите в Ле Салан с лениво безразличие и отдавна бе престанала да се учудва. Всъщност възможно беше дори да е разгадала самоличността на Руже, но да е замълчала, за да наблюдава отстрани и да се забавлява.

Аристид? Матиас? Една дума за това пред когото и да било от рибарските семейства в Ле Салан — и до сутринта всички в Ле Салан ще знаят истината. Опитах се да си представя реакциите им. Омер? Анжело? Също толкова невъзможно. Но аз имах нужда да споделя с някого. Дори само за да се уверя, че не полудявам.

През отворения прозорец долитаха нощните звуци на дюната. От Ла Гулю се вдигаше мирис на сол, на изстиваща земя, на милиони малки неща, които оживяваха под звездите. Сега Дебелия Жан седеше в кухнята с чаша кафе до лакътя и гледаше през прозореца, както винаги, в мълчаливо предчувствие…

Разбира се. Можех да кажа на баща си. Ако той не можеше да пази тайна, тогава кой?

Когато влязох, той вдигна глава. Лицето му изглеждаше подпухнало и изопнато, тялото му се поклащаше тежко на малкия кухненски стол като фигурка от тесто. Изпитах внезапен прилив на обич и съжаление към него, към горкия Дебел Жан с тъжните очи и мълчанието си.

Този път всичко е наред, казах си. Този път имах нужда да ме изслуша.

Целунах го и седнах срещу него на масата. Отдавна не бях правила това и ми се стори, че забелязах по лицето му да пробягва сянка на изненада. Осъзнах, че след пристигането на сестра ми почти не бях говорила с баща си. В края на краищата той почти не говореше с мен.

— Извинявай, татко — казах аз. — Ти не си виновен за нищо, нали така?

Налях кафе и на двама ни — подсладих неговото автоматично, както го обичаше — и се облегнах назад на стола си. Може би беше оставил прозореца отворен, защото под лампата кръжаха пеперуди и караха светлината да примигва. От далечината се носеше мирис на море и аз разбрах, че започва приливът.

Не знам какво казах на глас. В дните, когато седяхме в задния двор, понякога си говорехме без думи, сякаш по телепатия, или поне на мен така ми се струваше. Леко движение на главата, усмивка, липса на усмивка. Всички онези неща, които могат да бъдат така красноречиви, ако някой си направи труда да разчете знаците. В детските ми години неговото мълчание бе загадка за мен, нещо почти божествено. Аз гадаех по знаците му като по вътрешности на риба. Оставянето на чаша от кафе или салфетка можеше да означава удоволствие или неудоволствие, няколко разпилени трохи хляб можеха да променят целия ми ден.

Сега това вече го нямаше. Обичах го, мразех го. Но изобщо не бях го забелязвала. Сега го виждах — тъжен стар човек, седнал на маса. Какви глупаци ни прави любовта! Какви диваци!

Грешката ми беше в това, че вярвах, че трябва да се спечели. Да се заслужи. Това беше островът в мен, разбира се: представата, че всичко си има цена, за всичко трябва да се плаща. Но заслугите нямат нищо общо. Иначе бихме обичали само светци. И аз бях допускала тази грешка много пъти. С Дебелия Жан. С майка си. С Флин. Може би дори с Адриен. Най-вече със себе си, като полагах такива неимоверни усилия, за да заслужа да бъда обичана, да заслужа мястото си под слънцето, своята шепа земя, че бях пропуснала да забележа най-важното.

Сложих ръка върху неговата. Кожата му бе гладка и износена като стар плавей.

Любовта на майка ми беше изобилна, моята винаги бе навъсена, скрита. Това пак е островът, Дебелия Жан в мен. Окопаваме се като червеи. Откритостта ни тревожи. Представих си как баща ми стои на скалите, загледан в морето. Толкова часове в очакване света Марина да изпълни обещанието си. Дебелия Жан така и не бе повярвал, че Малкия Жан си е отишъл завинаги. Тялото, извадено от „Елеанор“ в Ла Гулю, изгладено и обезличено като одран тюлен, можеше да бъде на всеки. Обетът му за мълчание не беше ли договор с морето, нещо като дар — гласът в замяна на брат му? Или просто се бе превърнало в навик, някакъв каприз до момента, в който речта бе станала трудна, а в периоди на стрес дори невъзможна?