Крайбрежие

— Давам й работа — каза старицата, като погледна към къщата. — На пълно работно време. Пък и непрекъснато трябва да се оправям с неканените гости — малкият Дамиен Геноле обикаля по всяко време на деня и нощта, и Ксавие Бастоне не иска да се махне, и майка й идва да крещи като ненормална. Кълна се, че ако кракът на тази жена пак стъпи тук… Ама какво ти е? — тя ме погледна проницателно. — Не изглеждаш добре. Да не се разболяваш?

Поклатих глава.

— Тази нощ не спах добре.

— И аз не мога да кажа, че спах спокойно. Но казват, че червенокосите са по-късметлии от нас. Не се тревожи. Няма да се учудя, ако се прибере още тази вечер.

— Хей! Мадо!

Викът дойде иззад гърба ми. Обърнах се, благодарна за това, че ни прекъснаха. Бяха Габи и Летисия с покупките си за деня. Летисия ми махна повелително от върха на дюната.

— Видя ли големия кораб? — изчурулика тя.

Аз поклатих отрицателно глава. Летисия посочи неопределено към Ла Жьоте.

— Зен! Иди да видиш!

После се втурна към плажа, като повлече Габи след себе си.

— Поздрави Мерседес от мен — казах на Тоанет. — Кажи й, че мисля за нея.

— Хе — стори ми се, че старицата ме гледа с подозрение. — Може да дойда с теб. Да видя големия кораб, хе!

— Добре.

От селото се виждаше съвсем ясно: дълъг нисък силует, едва видим в бялата мъгла на Поент Гризнос. Прекалено малък за танкер, нетипичен за пътнически кораб, можеше да бъде някакъв вид товарен кораб, само че ние познавахме всички, които минаваха оттук, а той не беше от тях.

— Може да е закъсал — предположи Тоанет и ме погледна. — Или да чака отлива.

Аристид и Ксавие чистеха мрежите си в залива и аз ги попитах за мнението им.

— Може да е свързано с медузите — заяви Аристид, като вадеше голям рак от един кош. — Тука е, откакто сме излезли. Малко по-нататък от Нид’Пул, голяма работа, хе, с машини и всякакви такива неща. От правителството, или поне така разправя Жожо льо Гоелан.

Ксавие сви рамене.

— Не е ли малко голям за няколко медузи? Не е краят на света.

Аристид го изгледа мрачно.

— Няколко медузи, а? И представа си нямаш. Последния път, когато се случи такова нещо… — той преглътна забележката си и се върна към своята мрежа.

Ксавие се изсмя нервно.

— Поне Руже ще се оправи — отбеляза той. — Жожо ми каза тази сутрин. Изпратих му бутилка дьовиноаз.

— А пък аз ти казах да не бъбриш с Жожо льо Гоелан — сгълча го Аристид.

— Не съм бъбрил с него.

— По-добре си гледай работата. Ако правеше само това, може би още щеше да имаш някакъв шанс с момичето на Просаж.

Ксавие извърна поглед и се изчерви зад очилата си. Тоанет вдигна очи към небето.

— Остави момчето на мира, Аристид — каза тя с предупредителен тон.

— Е — изсумтя Аристид, — мислех, че синът на моя син има повече ум в главата.

Ксавие не му обърна внимание.

— Говорила си с нея, нали? — попита ме той тихо, точно когато се обърнах да си ходя. Аз кимнах. — Как изглежда?

— Какво те засяга как изглежда, хе? — сопна се Аристид. — Тя те направи на кръгъл идиот, няма две мнения. А колкото до баба й…

Тоанет се изплези на Аристид така неочаквано, че ме накара да се усмихна.

Ксавие обърна гръб и на двамата, свенливостта му бе отстъпила място на безпокойството.

— Добре ли е? Иска ли да ме види? Тоанет не ми казва.

— Тя е объркана — отвърнах аз. — Не знае какво иска. Дай й време.

Аристид подсмръкна.

— Нищо не й давай! — отсече той. — Тя пропиля шанса си, хе. Ще има и други момичета, по-добри от нея. По-прилични.

Ксавие не каза нищо, но аз видях изражението му. Тоанет се наежи.

— По-прилични? От моята Мерседес!

Аз бързо сложих ръка на раменете й.

— Ела. Няма смисъл.

— Няма да го оставя, докато не си вземе думите назад!

— Моля те, Тоанет. Хайде — аз отново погледнах към кораба, странно заплашителен на бледия хоризонт. — Кои са онези там? — промърморих по-скоро на себе си. — Какво търсят там?

Тази сутрин всички в селото като че ли се чувстваха неловко. Когато отидох в магазина на Просаж за хляб, видях, че зад тезгяха няма никой и чух викове от задната стаичка. Взех си каквото ми трябваше, като оставих парите до касата. Зад гърба ми Омер и Шарлот продължиха да се карат, гласовете им витаеха като призраци в застиналия въздух. Майката на Гислен и Дамиен миеше кошчета за омари край развъдника, вързала парче плат около главата си. При Анжело нямаше никого, освен Матиас, седнал сам на чаша кафе с дьовиноаз. Навън не се мяркаха много туристи, може би заради мъглата. Въздухът беше тежък, миришеше на дим и приближаващ дъжд. На никого като че ли не му се говореше.

На връщане към къщи с покупките в ръка задминах Ален. И той като жена си изглеждаше затворен в себе си, с безцветно лице. Зъбите му стискаха фас „Житан“. Кимнах за поздрав.

— Днес не кълве ли?

Ален поклати глава.

— Търся сина си — каза той. — И когато го намеря, кълна се, ще съжалява.

Изглежда, Дамиен не се беше прибрал цяла нощ. Гневът и тревогата бяха прокарали дълбоки бръчки между междите и около устата на Ален.

— Не може да е стигнал далеч — успокоих го аз. — Колко далеч може да избяга на остров?

— Достатъчно — отговори Ален с беззвучен глас. — Взел е „Елеанор 2“.