Очите му гледаха в моите. Устните му се мърдаха беззвучно.
— Какво? Какво казваш?
Стори ми се, че чух: ръждясал съскащ звук, част от дума. Малкия Жан. Изразителните му ръце се свиха в юмруци, смутени от непослушния език.
— Малкия Жан?
Той беше почервенял от усилие, мъчеше се да ми обясни, но нищо повече не излезе. Само устните му мърдаха. Посочи стените, прозореца. Ръцете му потрепваха сковано, като имитираха движението на прилива. Той жестикулираше с неочаквана точност, пъхаше ръце в джобовете си, отпускаше рамене.
Обвих ръце около него.
— Всичко е наред. Не бива да казваш нищо. Всичко е наред — той стоеше като дървена статуя в прегръдките ми, жестока карикатура на себе си, направена от небрежен скулптор. Устните му мърдаха върху рамото ми с огромно и неразбираемо безпокойство, дъхът му — кисел от цигари и кафе. Докато го държах, още чувствах как големите му ръце пърхат от двете страни на тялото, странно деликатни, сякаш се опитваше да каже нещо твърде голямо, за да бъде изразено с думи.
— Всичко е наред — повторих аз. — Няма нужда да казваш нищо. Не е важно.
Той отново започна да жестикулира:
— Напиши го, щом е толкова важно — предложих аз накрая. — Ще ти донеса молив.
Порових се в едно чекмедже в кухнята и най-после намерих малък червен молив и парче хартия. Баща ми погледна, но не ги взе. Аз ги побутнах към него през масата.
Дебелия Жан поклати глава.
— Хайде. Моля те. Напиши го.
Той погледна парчето хартия. Малкият молив изглеждаше смешно нищожен между дебелите му пръсти. Баща ми започна да пише с прилежание, несръчно, без следа от онази ловкост, с която някога шиеше платна или майстореше играчки. Знаех какво е написал преди още да го погледна. Това бе единственото, което някога го бях виждала да пише. Собственото си име, Жан-Франсоа Прасто, с едър, неравен почерк. Дори бях забравила, че пълното му име е Жан-Франсоа. За мен той винаги беше Дебелия Жан, за мен и за всички останали. Никога не беше проявявал интерес към четенето, предпочиташе списания за риболов с цветни картинки, никога не пишеше — спомнях си писмата ми от Париж, останали без отговор. Винаги бях смятала, че баща ми просто не се интересува от тези неща. Сега разбрах, че той просто не ги умее.
Запитах се колко още тайни е съумял да запази от мен. Чудех се дали майка ми знаеше. Той седеше неподвижен с ръце, увиснали от двете страни на тялото, сякаш усилието при написването на името му бе изсмукала цялата му останала енергия. Разбрах, че с опитите да разговаря с мен е свършено. Поражение — или безразличие — бе разгладило чертите му в невъзмутимост, присъща на Буда. Той отново погледна към Ла Гулю.
— Всичко е наред — повторих аз и целунах хладното му чело. — Ти не си виновен.
Отвън дългоочакваният дъжд най-после бе започнал. След секунди дюната зад нас се изпълни с хиляди гласове, които съскаха и шушукаха през малките дупчици в пясъка чак до Ла Буш. Магарешките бодили блестяха с корони от дъжд. В далечината на хоризонта нощта опъна единственото си черно платно.
56
Летните нощи никога не са съвсем непрогледни и небето вече бе започнало да се прояснява, когато тръгнах бавно към Ла Гулю. Поех през дюната, където пухкавите стръкчета заешка опашка се удряха в краката ми, и се качих на покрива на бункера, за да наблюдавам прилива. На Бушу двете светлинки примигваха — едната зелена, другата червена, — за да показват положението на плаващия риф.
Изглеждаше толкова сигурен. Здраво закотвен, заедно с цялото село Ле Салан. Но сега всичко беше различно. Той вече не беше наш. Дадох си сметка, че никога не е бил. Парите на Брисман бяха създали нашата мечта, парите на Брисман, идеите на Брисман — лъжите на Брисман.
Но защо го бяха направили?
За да завземат Ле Салан. Брисман ми го беше намекнал. Земята тук все още е евтина, ако се разработи както трябва, може да донесе печалба. Само обитателите са пречка, упорито привързани към земя, която не могат нито да използват, нито да оценят, решени да живеят тук без капка мисъл и амбиция, като черупчестите животинки, които събират.
Но острата като бръснач черупка, която така ценят гастрономите и която лежи заровена до три метра дълбочина в мокрия пясък, лесно може да бъде подхваната от прилива, докато животинката подава глава, подмамено от аромата от открито море. Единственото, което бяха направили Брисман с парите си, беше да обърнат прилива и да зачакат, докато излезем от скривалищата си. Като омарите в развъдника на Геноле и Бастоне, ние дебелеехме и си живеехме, без изобщо да подозираме с каква цел сме били пощадени.