Крайбрежие

Но оптимизмът ни се оказа преждевременен. Само няколко дни по-късно аз се върнах в селото с малко скумрия за обяд на Дебелия Жан и заварих Брисман да ме чака под чадъра в двора. Пак беше с рибарския си каскет, но този път за случая бе сложил бяло ленено сако и вратовръзка. Краката му както обикновено бяха обути в избелели еспадрили. Между пръстите си държеше цигара „Житан“.

Баща ми седеше срещу него с бутилка „Мюскаде“ до лакътя. Три празни чаши стояха в очакване.

— Ето я и Мадо — Брисман с усилие стана от стола си. — Надявах се скоро да се присъединиш към нас.

— Какво правите тук? — учудването направи тона ми рязък и той ме погледна наранен.

— Дойдох да те видя, разбира се — зад печалното му изражение се криеше нещо присмехулно. — Обичам да бъда в течение на нещата.

— И аз така чух.

Брисман наля още вино в чашата си, след това напълни една за мен.

— На вас, саланци, доста ви е провървяло напоследък, а? Сигурно сте много доволни.

Аз запазих неутрален тон:

— Не се оплакваме.

Брисман се усмихна и гангстерските му мустаци се наежиха.

— Човек като теб може да ми потрябва в хотела. Млад и енергичен. Трябва да си помислиш за това.

— Като мен? Какво мога да правя аз?

— Ще се изненадаш, като разбереш — тонът му беше насърчителен. — Един художник-дизайнер — точно сега може да ми бъде от голяма полза. Можем да направим това-онова. Мисля, че ще ти се стори изгодно.

— Така ми е добре.

— Може би. Но обстоятелствата се променят, нали? Малко независимост може да ти дойде добре. Помисли за бъдещето — той се усмихна широко и побутна чашата към мен. — Ето. Пийни вино.

— Не, благодаря — аз посочих плика с рибата. — Трябва да я сложа да се пече. Става късно.

— Скумрия, а? — каза Брисман и стана. — Знам чудна рецепта за нея, с розмарин и сол. Ще ти помогна, така ще можем да си поприказваме.

Той ме последва в кухнята. Беше по-сръчен, отколкото предполагаше телосложението му, въртеше и изкормваше рибата с бързи ловки движения.

— Как върви бизнесът? — попитах аз, като запалих фурната.

— Не е зле — отвърна Брисман усмихнат. — Всъщност баща ти и аз тъкмо празнувахме.

— Какво празнувахте?

Брисман ме удостои с голяма ослепителна усмивка.

— Поливахме една сделка.

Бяха използвали момчетата, разбира се. Знаех, че баща ми би направил всичко, за да бъде близо до тях. Марен и Адриен се бяха възползвали от привързаността му, бяха заговорили за инвестиции и подтикнали Дебелия Жан да вземе назаем повече, отколкото можеше да върне. Запитах се каква част от земята им беше отстъпил.

Брисман чакаше търпеливо да кажа нещо. Долавях щедрия и хладен смях, с който бе изпълнено очакването му, погледа на сивите му очи, предпазлив като на котка. Без да ме пита, той започна да приготвя марината за рибата от олио, балсамов оцет, сол и стръкчета розмарин, откъснати от храстите пред вратата.

— Мадлен, би трябвало да сме приятели, знаеш ли — видът му трябваше да изразява печал — отпуснати челюсти и тъжно увиснали мустаци, — но в гласа му се долавяше смях. — Наистина, ние не сме много различни. И двамата сме борбени. И двамата сме предприемчиви. Не би трябвало да имаш такива предразсъдъци към мен. Сигурен съм, че заедно ще успеем. А аз съвсем искрено искам да ти помогна, знаеш. Винаги съм го правил.

Не го погледнах, осолих рибата и я увих във фолио, после я пъхнах в горещата фурна.

— Забрави маринатата.

— Аз не я готвя така, мосю Брисман.

Той въздъхна.

— Жалко. Щеше да ти хареса.

— За колко? — попитах аз накрая. — За колко ви я даде?

Брисман изпъшка.

— За колко ми я е дал? — повтори той с укор. — Никой нищо не ми е давал. Защо да го прави?

Документите бяха изготвени на континента. Баща ми се отнасяше почти с благоговение към непонятните хартии с подписи и печати. Юридическата терминология го объркваше. Макар че Брисман не навлезе в подробности, аз предположих, че се е договорил да вземе земя като гаранция за заем. Както обикновено. Това беше просто вариант на старата практика: краткосрочни заеми, които по-късно се изплащат с имот.

В края на краищата, както би казала Адриен, земята беше безполезна за баща ми. Няколко километра дюни между Ла Буш и Ла Гулю, изоставен заден двор — безполезен, поне доскоро.

Както подозирах през цялото време, студиото не беше платено от спестявания. Ремонтът на къщата, подаръците за момчетата, новите велосипеди, компютърните игри, сейлбордовете…

— Вие сте платили за всичко. Заели сте му парите.

Брисман сви рамене.

— Разбира се. Кой друг? — той заля листа маруля с оцет и сложи саликорния, месеста островна трева, използвана често за туршии, после я сипа в дървена купа, а аз започнах да режа домати. — Тук е хубаво да се сложи арпаджик — отбеляза той със същия добродушен тон. — Нищо друго не извлича така аромата от узрелия домат. Кажи ми, къде го държиш?

Не му обърнах внимание.

— А, ето го, при зеленчуците. Много е хубав, едър е. Виждам, че във фермата на Омер работите вървят добре. Това е златна година за всички в Ле Салан, нали? Риба, зеленчуци, туристи.

— Справяме се добре.