Крайбрежие

Бях толкова погълната от работата си, че трябваше да мине известно време, докато забележа присъствието на сестра Екстаз и сестра Терез, седнали точно над мен на крайбрежната стена. Този път не ядяха сладолед, но сестра Екстаз държеше кесия с бонбони, която от време на време подаваше на сестра Терез. Двете монахини се зарадваха, че ме виждат.

— Я, това е Мадо на Дебелия Жан, ma soeur…

— … малката Мадо със своя скицник. Дошла си да погледаш морето, а? Да помиришеш южния вятър? — попита сестра Терез.

— Първия път той направи така, че да имаме плаж. Южният вятър — заяви сестра Екстаз. — Така казва Клод Брисман.

— Хитър човек е Клод Брисман — винаги се забавлявах от начина, по който гласът на едната отекваше като ехо в гласа на другата, единият неволно преливаше в другия като чуруликане на птици. — Много, много хитър.

— Прекалено хитър, бих казала — отбелязах аз с усмивка.

Монахините се засмяха.

— Или недостатъчно — отвърна сестра Терез. Двете слязоха от върха на стената и тръгнаха към мен, като вдигнаха полите си, щом наближиха пясъка.

— Наблюдавате ли някого?

— Тук няма никого, Мадо, няма жива душа.

— Кой би излязъл в такова време? Така казвахме и на баща ти…

— Той все гледаше морето, нали знаеш…

— Но тя повече не се върна.

Старите монахини се настаниха на един плосък камък близо до мен и ме погледнаха втренчено с птичите си очи. Аз ги погледнах в отговор. Бях стъписана. Знаех, че дълбоко в себе си баща ми е склонен към романтика — имената на лодките му го доказваха, — но мисълта, че може да е стоял тук, загледан в хоризонта, и да е чакал майка ми да се върне, беше неочаквана и странно трогателна.

— Все пак, ma soeur — каза сестра Екстаз, като си взе бонбон, — малката Мадо се върна, нали?

— И нещата като че ли се нареждат за Ле Салан. Благодарение на Светицата, разбира се.

— Ах, да. Светицата — монахините се изкикотиха.

— За нас обаче не е така — каза сестра Екстаз, като погледна скелите около Лез Имортел. — Тук нямаме такъв късмет.

Приливът наближаваше стремително. На Льо Дьовен винаги е така — бяга по плитчините измамно бавно. Не един рибар е бил принуден да изостави улова си, да се хвърли във водата, за да заплува към брега, и да падне в капана на тази тиха вода. Виждах как течението — оттук ми се струваше силно — коварно си проправя път към плажа. Това беше обичайно за остров, изграден върху пясъчни наноси: най-малката промяна можеше да отклони течение, да превърне за една зима закътан залив в оголен нос, само за няколко години да направи от плитчините тресавище, плаж, а после и дюни.

— За какво е това? — попитах аз монахините, като посочих табелата.

— О, идея на мосю Брисман. Той мисли…

— … че някой краде пясък.

— Краде пясък? — сетих се за новия пясъчен слой в Ла Гулю.

— С лодка може би или с трактор — сестра Терез се усмихна щастливо от своя камък. — Обявил е награда.

— Но това е нелепо — казах аз и се засмях. — Сигурно знае, че никой не може да пренесе такова количество пясък. Това е от приливите. От приливите и теченията. Нищо повече.

Сестра Екстаз беше заровила глава в кесията с бонбони. Като видя, че я гледам, ми я подаде.

— Е, Брисман не мисли, че е нелепо — ведро отвърна тя. — Брисман мисли, че някой му краде плажа.

Сестра Терез кимна.

— Защо не? — изчурулика тя. — Ставало е и преди.

37

Март ни поднесе силни приливи, но ясно време. Работата вървеше. Омер беше изкарал много добра печалба от зимните си зеленчуци и кроеше по-амбициозни планове за догодина. След някои обновления в бара си Анжело пак отвори и се радваше на небивала клиентела дори от усиниерци, партньорите Геноле и Бастоне продаваха успешно своите омари. Ксавие беше започнал да ремонтира малко изоставено бунгало край Ла Буш и няколко пъти го видяхме хванат за ръка с Мерседес Просаж. Дори Тоанет печелеше добре от посетителите на нишата на Светицата край Гризнос, станала популярна сред по-възрастните усиниерци след наводненията.

Въпреки това не всички промени бяха за добро. Задругата Геноле—Бастоне претърпя загуби, когато Ксавие беше нападнат по пътя от Ла Усиниер, докато се връщаше с парите от поредната продажба на омари. Трима мъже с мотори го спрели точно пред селото, счупили му очилата и носа и избягали с печалбата. Ксавие не могъл да види никого от нападателите си, защото били с каски.

— Трийсет омара по петдесет франка парчето! — хленчеше Матиас на Аристид. — И внукът ти ги загуби!

Аристид се ядоса.

— Твоят внук щеше ли да се справи по-добре?

— Моят внук поне щеше да им отвърне — каза Матиас.

— Те бяха трима — промърмори Ксавие, още по-срамежлив от обикновено, със странен заешки поглед без очила.

— Е, и? — отвърна му Матиас. — Можеше да избягаш, нали?

— От мотоциклет?

— Сигурно са били усиниерци — мирно отбеляза Омер, почувствал, че спорът се разгаря. — Ксавие, казаха ли ти нещо? Нещо, което да ни помогне да ги намерим?

Ксавие поклати глава.

— Ами моторите? Тях ще познаеш, нали?

Момчето сви рамене.

— Може би.

— Може би?