Крайбрежие

При тази мисъл ми прилоша, обзе ме безпокойство. Нищо не беше сигурно: часовете, посветени на проучвания, опитите ми с плавките, дните, през които следях Лез Имортел — те не означаваха нищо. Дори Бушу, разсъждавах аз трескаво, може да няма нищо общо. Не е достатъчно само малко аматьорско инженерство, за да се промени очертанията на крайбрежната линия. С малко завист не може да се открадне един плаж.

36

Флин отхвърли подозренията ми.

— От прилива е, от какво друго? — попита той, докато вървяхме по брега от Поент Гризнос. Вятърът духаше право от запад, точно както обичах, изминавайки по пътя си хиляди километри открито море. Още докато слизахме по крайбрежната пътека, забелязах светлия искрящ пясък на малката скалиста издатина, трийсет метра дълга и може би пет широка.

— Тук има много нов пясък — извиках аз през вятъра.

Флин се наведе да огледа парче плавей, заклещено между две скали.

— Е? Това е хубаво, нали?

Но когато слязох от пътеката и се спуснах надолу към брега, се изненадах от това колко лесно поддава сухият пясък под краката ми, сякаш не беше само тъничък слой, едва покрил камъните, а дебел пласт. Зарових ръка в него и установих, че пластът е три-четири сантиметра — може би не кой знае какво за нормален плаж, но при нашите обстоятелства беше истинско чудо. Освен това беше заравнен от бреговата линия до дюната като леха с разсад. Някой беше се потрудил добре.

— Какъв е проблемът? — попита Флин, като забеляза учудването ми. — Просто стана по-бързо, отколкото очаквахме, нищо повече. Нали точно това искаше?

Разбира се, че това исках. Но исках и да знам как е станало.

— Много си подозрителна — каза Флин. — Трябва да се поотпуснеш. Да живееш за мига. Да вдъхваш мириса на морето.

Той се разсмя, махна с парчето плавей и заприлича на странен магьосник с развяна рижа коса и черно палто. Почувствах прилив на симпатия към него и преди да се опомня, вече се смеех.

— Погледни — извика Флин над шума на вятъра и ме дръпна за ръкава, така че застанах с лице към залива право срещу светлия ясен хоризонт. — Хиляди мили океан, нищо друго, оттук чак до Америка. И ние го победихме, Мадо. Не е ли чудесно? Не заслужава ли да го отпразнуваме?

Ентусиазмът му беше заразителен. Аз кимнах задъхана от смях и от вятъра. Ръката му беше на рамото ми, палтото му се удряше в бедрото ми. Мирисът на море, този мирис на озон, примесен със солена влага, беше неустоим. Веселият вятър изпълваше дробовете ми така, че ми се прииска да закрещя. Вместо това импулсивно се обърнах към Флин и го целунах: дълга, задушаваща целувка с вкус на сол, в която устните ми бяха прилепнали към неговите като миди. Още се смеех, макар да не знаех защо. За миг сякаш се бях изгубила, бях станала някой друг. Устата ми пареше, кожата ми бе настръхнала и грапава. Косата ми — като наелектризирана. Хрумна ми, че сигурно така се чувства човек, поразен от гръм.

Между нас се втурна вълна, която ме намокри до коленете и аз отскочих назад, задъхана от стъписване и студ. Флин ме гледаше с любопитство, без да забелязва подгизналите си ботуши. За пръв път от месеци се чувствах неудобно в негово присъствие, сякаш между нас се беше отворила пропаст, която откриваше нещо неизвестно за мен до този момент.

После той внезапно се обърна.

Сякаш ми бе ударил плесница. Обля ме гореща вълна на смущение, която ме зашемети. Как можех да бъда такава глупачка? Да разчета реакцията му така погрешно!

— Извинявай — казах и опитах да се засмея, макар че лицето ми гореше. — Не знам какво ми стана изведнъж.

Флин ме погледна. Светлината в очите му беше угаснала.

— Всичко е наред — отвърна той с безизразен тон. — Няма нищо. Просто ще го забравим, нали?

Аз кимнах, прииска ми се да се смаля и да изчезна. Флин като че ли се отпусна. Прегърна ме за кратко с една ръка, както правеше баща ми понякога, когато му доставях удоволствие.

— Добре — каза той. И разговорът премина към по-безопасни теми.

С наближаването на пролетта започнах да ходя на плажа всеки ден, за да оглеждам за някакви промени. Особено се притесних в началото на март: вятърът пак духаше от юг и обещаваше силни приливи. Но силните приливи не причиниха особени щети на Ле Салан. Заливчето Ла Буш устоя, повечето лодки бяха прибрани на сигурно място и дори в Ла Гулю като че ли нищо не се промени, като се изключат грозните туфи черни водорасли, донесени от прилива, които Омер събираше всяка сутрин, за да ги използва на полето. Бушу беше стабилен. По време на едно затишие между приливите Флин отиде до Ла Жьоте с лодката си и обяви, че преградата не е пострадала сериозно. Късметът беше на наша страна.