Крайбрежие

Ален беше избрал корабостроителницата край Порник, защото беше най-близко до Льо Дьовен. Познаваше бегло собственика: той беше далечен роднина на Жожо льо Гоелан, макар че като човек от континента не беше посветен във враждата между усиниерци и саланци. Работилницата се намираше край морето, близо до малък яхтклуб, и когато влязохме, аз останах поразена от незабравимата носталгична миризма на работеща корабостроителница: боя, дървени стърготини, резлив мирис на изгорена пластмаса, заварка и дъски, потопени в химикали. Това беше семейна работилница, далеч не толкова малка, колкото тази на Дебелия Жан, но недотам внушителна, че Ален да изпадне във възторг. След като двамата с Матиас излязоха, за да обсъдят със собственика плащането, Гислен и аз останахме в работилницата да разгледаме сухия док и нещата, които се правеха там. „Елеанор 2“ веднага се забелязваше — единствената дървена лодка в редицата от моторници с пластмасови корпуси, които Гислен оглеждаше със завист. Беше малко по-голяма от първата „Елеанор“, но Ален беше поръчал да я построят в същия стил, и макар да виждах, че този строител няма грижливите майсторски ръце на баща ми, лодката беше хубава. Огледах я от всички страни, докато Гислен се разхождаше край водата. И тъкмо се наведох да погледна под „Елеанор 2“, за да видя кила, когато той дотърча обратно задъхан със сияещо лице.

— Ей там! — каза той, като сочеше към главния склад. Там имаше обезопасен хангар със складирани вътре части, както и машини за повдигане и заваряване. Гислен ме задърпа за ръката. — Ела да видиш!

Когато заобиколих хангара, видях, че строят нещо голямо. Не бе дори наполовина завършено, но беше най-голямото нещо в работилницата. Въздухът беше изпълнен с острата миризма на масло и метал.

— Какво мислиш, че е това? — попитах аз. — Ферибот? Траулер?

Беше дълго около двайсет метра, с две палуби, заобиколени от скели. Тъп нос, квадратна кърма — когато бях дете, Дебелия Жан наричаше такива кораби „метални свине“ и ги презираше от душа. Малкият ферибот, с който бяхме стигнали до Порник, беше същата метална свиня, четвъртита, грозна и много функционална.

— Това е ферибот — Гислен ми се усмихна, доволен от себе си. — Искаш ли да знаеш откъде разбрах? Виж от другата страна.

Другата страна не беше завършена: сглобяваха големи листове метал, за да оформят външния корпус, но много от тях липсваха като части от незавършен и много елементарен пъзел. Листовете бяха тъмносиви на цвят, но на един от тях някой беше написал с жълт тебешир името на металната свиня: „Брисман 2“. За миг погледнах надписа втренчено, без да обеля и дума.

— Е? — нетърпеливо възкликна Гислен. — Какво мислиш?

— Мисля си, че ако може да си го позволи, бизнесът на Брисман върви по-добре, отколкото сме си представяли — казах аз. — Още един ферибот в Ла Усиниер? Там трудно се намира място и за един.

Така беше: малкото пристанище край Лез Имортел вече беше претъпкано, а „Брисман 1“ се движеше два пъти дневно.

— Може би иска да замени първия — предположи Гислен.

— Защо да го прави? Той още върви.

Брисман, който не беше натрупал състоянието си от пилеене на пари, никога не би изпратил за скрап движещ се кораб. Не, щом беше поръчал нов ферибот, значи възнамеряваше да използва и двата.

Гислен като че ли се интересуваше само от финансовите подробности.

— Чудя се колко ли струва — каза той. — Всички знаят, ме старецът е червив с пари. Вече притежава половината остров.

Това беше съвсем леко преувеличение.

Но аз не го слушах. Докато Гислен се простираше надълго и нашироко за милионите на Брисман и затова как той, Гислен, би натрупал същото състояние, стига да имаше възможност (повечето от плановете му задължително включваха Америка и бързи коли), аз мислех върху „Брисман 2“. За какво му е на Клод Брисман друг ферибот? — питах се аз. И къде смята да го използва?

35

Върнах се сама, като минах през Нант, за да прибера багажа си. Дали защото отдавна не бях обръщала внимание на Ла Усиниер, когато се огледах, ми се стори, че там става нещо необичайно. Не можех да разбера точно какво е, но мястото ми се стори непознато, странно различно от обичайния си облик. Улиците блестяха с друга светлина. Въздухът миришеше другояче, някак повече на сол, като Ла Гулю при отлив. Докато вървях, хората ме гледаха, някои кимаха едва забележимо, други отвръщаха погледи, сякаш бяха твърде увлечени в разговорите си.

Зимата на острова винаги е мъртъв сезон. Много от младите хора се преместват на континента, за да търсят работа, и се връщат чак през юни. Но тази година Ла Усиниер изглеждаше различно, спеше някак нездрав зимен сън, близък до смърт. Повечето магазини на улицата бяха заключени и със спуснати капаци на прозорците. „Рю дез Имортел“ бе пуста. Имаше отлив и плитчините бяха побелели от чайки. В ден като днешния беше нормално да има поне десетина рибари, които се ровят за миди, край водата стоеше една-единствена самотна фигура с дълга въдица и безцелно подритваше топка водорасли.