Крайбрежие

Идването на сестра ми за Коледа предизвика известно въодушевление. Не само заради момчетата, които спечелиха възхищението на всички от Поент Гризнос до Лез Имортел, но най-вече защото това обнадежди онези, които още чакаха. Докато моето завръщане възбуди подозрения, нейното — предвид времето, което бе избрала, момчетата и обещанието за по-добро бъдеще — предизвика единствено одобрение. Дори бракът й с усиниерец се възприемаше добре: Марен Брисман беше богат — или поне чичо му беше, и поради липсата на други роднини се предполагаше, че Марен ще наследи всичко. Всички смятаха, че Адриен се е наредила много добре.

— Няма да сбъркаш, ако последваш примера й — посъветва ме Капюсин, докато хапвахме сладкиши в караваната й. — Няма да е зле да се омъжиш. От това живее островът, от сватби и деца, не само от риболов и търговия.

Аз свих рамене. Макар че повече не се бях чувала със сестра си, след разговора на трапа на „Брисман 1“ изпитвах неудобство, непрекъснато се питах за своите и за нейните мотиви. Наистина ли използвах баща си като извинение да се скрия от света? Дали начинът на живот на Адриен беше най-правилният?

— Ти си добро момиче — каза Капюсин, като се намести удобно на стола си. — Вече достатъчно помогна на баща си. И на Ле Салан. Сега е време да направиш нещо за себе си — тя се изправи и ме изгледа критично. — Ти си хубаво момиче, Мадо. Виждала съм как те гледа Гислен Геноле, а и някои други… — опитах се да я прекъсна, но тя плесна ръце с престорен гняв. — Вече не се зъбиш на хората както преди — продължи Капюсин. — Не обикаляш с вирнат нос, сякаш очакваш някой да те предизвика. Хората вече не те наричат Кокошката.

Това беше вярно, дори аз го бях забелязала.

— Освен това пак си започнала да рисуваш. Нали?

Погледнах останките от охреножълто под ноктите си и изпитах нелепо чувство на вина. В края на краищата не правех кой знае какво — малко рисунки и скици, недовършени платна в стаята ми. Флин се оказа неочаквано подходящ за рисуване. Открих, че съм запомнила чертите му по-добре, отколкото на останалите. Разбира се, това беше естествено: аз прекарвах доста време в компанията му.

Капюсин се усмихна.

— Е, отразява ти се добре — заяви тя. — Помисли малко за себе си за разнообразие. Престани да носиш целия свят на плещите си. Приливът се обръща без твоето разрешение.

34

Към февруари промените в Ла Гулю започнаха да се забелязват от всички. Отклоненото течение при Ла Жьоте продължаваше да донася пясък от там — незабележим процес, който само децата и аз следяхме с известен интерес. Сега тънък слой пясък покриваше голяма част от чакъла, който Флин беше донесъл от дюните, а амофилата и заешката опашка, които бе посадил, добре предпазваха пясъка от издухване или отмиване. Една сутрин отидох до Ла Гулю и заварих Лоло и Дамиен Геноле да се мъчат да направят пясъчен замък. Не беше лесно: пясъчният слой бе твърде тънък, а отдолу имаше само кал, но с малко изобретателност можеха да успеят. Те бяха направили нещо като бент от плавей и сега събираха оттам мокър пясък, като го прекарваха през канал, изкопан в калта.

Лоло ми се усмихна.

— Ще си имаме истински плаж — каза той. — Ще докараме пясък от дюните и всичко останало. Руже каза така.

Усмихнах се.

— Ще ви хареса, нали? Да имаме плаж?

Децата кимнаха.

— Няма къде да си играем освен тук — каза Лоло. — Дори солният канал вече не става заради новия развъдник на омари.

Дамиен ритна едно камъче.

— Идеята не е на баща ми. На ония Бастоне е — той ме изгледа предизвикателно изпод тъмните си мигли. — Баща ми може да е забравил какво причиниха на семейството ни, но аз не съм.

Лоло направи гримаса.

— Изобщо не те е грижа — каза той. — Просто ревнуваш, защото Ксавие излиза с Мерседес.

— Не излиза!

Разбира се, не беше официално. Мерседес все още прекарваше много време в Ла Усиниер, където, както се изразяваше, беше животът. Но някои бяха виждали Ксавие с нея в киното и в „Ша Ноар“, а Аристид определено беше по-весел от обичайното и говореше свободно за инвестиции и за бъдещето.

Мрачните Геноле също бяха необичайно ентусиазирани. В края на месеца дългоочакваната „Елеанор 2“ беше най-после завършена и готова за транспортиране. Ален, Матиас и Гислен отидоха в Порник с ферибот да я приберат, като планираха да се върнат на нея в Ле Салан. Аз отидох с тях, за да се разходя и да си взема някои неща, предимно материали за рисуване и дрехи, които хазяйката ми беше изпратила от Париж. Казвах си, че съм любопитна да видя новата лодка, но всъщност в Ле Салан се чувствах доста потисната. След заминаването на Адриен Дебелия Жан се беше затворил в себе си както в началото; времето беше лошо и дори перспективата за натрупване на пясък в Ла Гулю вече не бе толкова вълнуваща. Имах нужда от промяна на обстановката.