Крайбрежие

Оставили я на котва в Ла Гулю, обясни той. Ален имал намерение на сутринта да отиде до Ла Жьоте с Гислен, за да огледат за медузи.

— Мислех, че и момчето ще иска да дойде — горчиво каза той. — Да се поразсее.

Но когато слезли на плажа, от „Елеанор 2“ нямало и помен. Никъде не се виждала, а малката плоскодънна лодка, която използвали при силен прилив, била на котва до шамандурите.

— Какво си въобразява? — питаше Ален. — Тази лодка е прекалено голяма, за да я управлява сам. Ще я разбие. И накъде я е подкарал, по дяволите, в ден като днешния?

Осъзнах, че може би съм видяла „Елеанор 2“ от покрива на бункера рано сутринта. Колко часа беше? Три? Четири? „Сесилия“ също беше излязла, макар и само да огледа кошовете с омари в залива. Още тогава имаше мъгла и Бастоне бяха решили да не рискуват да налетят на пясъчните плитчини.

Когато му казах, Ален пребледня.

— На какво си играе това момче, а? — изстена той. — Ох, само да го намеря… нали не мислиш, че е направил някоя глупост, а? Като например да стигне до континента!

Разбира се, че не. „Брисман 1“ пътува цели три часа от Фромантин до тук, а и от острова до континента има няколко доста коварни места.

— Не знам. Защо да го прави?

Ален ме погледна с неудобство.

— Казах му някои истини. Нали знаеш какви са момчетата — той разглеждаше втренчено кокалчето на палеца си. — Може да съм прекалил малко. А той си взе и някои неща от къщи.

— А-ха.

Това ми се стори сериозно.

— Откъде да знам, че е такъв глупак? — избухна Ален. — Казвам ти, само да ми падне… — той млъкна, уморен и стар. — Ако нещо му се случи, Мадо, ако стане нещо с Дамиен… Ще ми кажеш, ако го видиш, нали? — Ален неочаквано ме погледна като обезумял от безпокойство. — Той ти се доверява. Кажи му, че няма да му се карам. Просто искам да е жив и здрав.

— Ще му кажа — обещах аз. — Сигурна съм, че не е стигнал далеч.

58

Към обяд мъглата се поразсея. Небето се оцвети в каменно сиво, вятърът се усили и приливът отново се смени с отлив. Бавно тръгнах към Ла Гулю, изпълнена с повече тревога, отколкото бях показала при оптимистичното си сбогуване с Ален. След случая с медузата ми се струваше, че всичко е на път да се разпадне, дори времето и приливите заговорничат срещу нас. Сякаш Флин беше добра фея, която си бе отишла заедно с късмета ни.

Когато стигнах Ла Гулю, плажът беше почти пуст. В първия миг това ме изненада, после си спомних предупреждението за медузи и видях нещо бяло на брега, твърде плътно, за да бъде пяна. Мрежите бяха паднали и приливът беше изхвърлил десетки медузи на брега, които помътняваха, преди да умрат. По-късно трябваше да организираме почистване на плажа. Като знаех колко опасни са тези създания, реших, че колкото по-скоро го направим, толкова по-добре.

Точно над линията на прилива забелязах човек, загледан във водата от същото място, на което бе стоял Дамиен предишната вечер. Можеше да бъде всеки: избеляла рибарска куртка, лице, скрито под широката периферия на шапката. Във всички случаи островитянин. Но аз разбрах кой е.

— Здравей, Жан-Клод. Или да те наричаме Брисман 2?

Сигурно ме беше чул да приближавам, защото бе готов с отговора.

— Мадо. Марен ми каза, че знаеш — той вдигна парче плавей от брега и побутна с него една от умиращите медузи. Забелязах, че под куртката ръката му е бинтована. — Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Никой няма да остане без покрив над главата. Повярвай ми, всички в Ле Салан ще живеят по-добре отпреди. Наистина ли мислиш, че бих допуснал да ти се случи нещо лошо?

— Не знам какво да очаквам от теб — отвърнах аз хладно. — Не знам дори как да те наричам.

Стори ми се, че това го засегна.

— Можеш да ме наричаш Флин — каза той. — Това е фамилното име на майка ми. Нищо не се е променило, Мадо.

В гласа му имаше достатъчно нежност, за да ме накара да заплача. Затворих очи и оставих хладът пак да ме обгърне, доволна от това, че не се опита да ме докосне.

— Всичко се промени! — чух се да повишавам тон и бях безсилна да се овладея. — Ти ни излъга! Излъга мен!

Лицето му стана сурово. Стори ми се, че му е зле, беше блед и изпит. На лявата му буза имаше ивица изгоряла кожа. Ъгълчетата на устните му бяха леко увиснали.

— Аз ти казвах това, което искаше да чуеш. Правех каквото поискаш. Доскоро това ти харесваше.

— Но ти не го правеше за нас, нали? — не можех да повярвам, че се опитва да оправдае предателството си. — Ти се грижеше за Брисман номер едно. И той ти плати за това, нали? Партньорство в бизнеса със съответната банкова сметка.

Флин с неочаквана злоба ритна едно от бледите създания на пясъка.