Ковачница на мрак

Сагандер добре помнеше деня, в който момчето едва не се удави. Всеки път, щом останеше с твърде много въпроси в живота си, всеки път, щом загадките на света се струпваха около него, се замисляше за онзи лед. Разяден отдолу от мръсните газове, вдигащи се от гниещата говежда тор, разстлала се на дебел пласт тиня върху камъните на старата кариера под трийсетте разтега тъмна вода. След няколкото дни необичайна за сезона топлина, последвана от жесток студ, ледът бе изглеждал достатъчно здрав, ала очите бяха немощни да различат истина от лъжа. И макар момчето да беше стъпило само̀ на хлъзгавата му повърхност, Сагандер можеше да усети измамата под собствените си крака — не под краката на Аратан в онази ясна мразовита утрин, а под собствените си. И можеше да чуе пращенето, а сетне и ужасния пукот, и всеки миг щеше да залитне и да запропада надолу, докато светът под него се продънваше.

Беше нелепо. Трябваше да е въодушевен. Предстоеше му, вече в заника на живота му, пътуване при азатанаите, че и отвъд тях, чак до владенията на Джагът. Там, където въпросите му щяха да намерят отговори, където загадките щяха да се прояснят, всички истини да се разкрият и мир да се утаи над душата му. И все пак всеки път щом мислите му се плъзнеха натам, към онази предстояща благословия на познанието, се сещаше за леда. И го обземаше страх, докато чакаше да чуе пукота.

Нещата трябваше да са понятни. От единия край до другия, все едно от коя посока ще решиш да започнеш пътуването, всичко трябва да се намести. Точното наместване е дарът на реда, доказателството за контрол, а през контрола е пътят към господството. Сагандер не можеше да приеме един непознаваем свят. Загадките трябваше да се преследват докрай. Като свирепите врашани, които някога бяха вилнели из Черния лес: всичките им мрачни леговища бяха разкрити, докато не бяха останали места, където зверовете да се крият; бяха ги убили до последния и сега най-сетне човек можеше да ходи безопасно из леса, и никакъв вой не нарушаваше вече ведрата тишина. Черния лес беше станал познаваем. Безопасен.

Щяха да стигнат до азатанаите и до Одан на Джагът, може би дори до самия Омтоуз Феллак, Запустелия град. Но най-хубавото от всичко: щеше най-после да види Първия дом на Азат и може би дори да поговори със Строителите, които го обслужваха. И щеше да се завърне в Куралд Галайн увенчан със слава, с всичко, което му беше нужно, за да разпали бляскавото възкресение на славата си като учен, и всички онези, които се бяха отвърнали от него, без дори да крият презрението си, щяха отново да се стекат към него като кутрета, а той с радост щеше да ги поздрави… с ботуша си.

Не, животът му още не беше свършил.

„Никакъв лед няма. Светът под мен е сигурен и стабилен. Чуй! Нищо няма.“

Тихо почукване по вратата го накара за миг да затвори очи. Аратан. Как можеше мъж като Драконъс да стане баща на такова дете? О, Аратан беше достатъчно умен и според всички сведения Айвис бе изчерпал тънкостите, на които можеше да научи момчето в боравенето с меча. Но тези умения нямаха кой знае каква стойност. Оръжията бяха бързото средство, към което прибягваха онези, които не можеха да убеждават или се бояха от истината. Сагандер бе положил всички усилия с Аратан, но момчето, въпреки острия си ум, като че ли беше обречено на посредственост. Но пък какво друго може да се очаква от едно нежелано дете?

Чукането се повтори. Сагандер въздъхна и подкани Аратан да влезе. Чу как вратата се отвори, но не откъсна поглед от многобройните вещи, струпани на масата.

Аратан се приближи до него и ги огледа мълчаливо. После каза:

— Господарят каза, че трябва да пътуваме леко, сър.

— Знам много добре какво ще ми трябва и това е минималното. Е, а ти какво искаш? Както виждаш, много съм зает — ще ми трябват поне три дни да се приготвя. Но ще е както лорд Драконъс заповяда, тъй че ще трябва да се оправя.

— Дойдох да помогна да си стегнете багажа, сър.

— А твоят багаж?

— Готов е.

— Ще съжалиш за безгрижието си, Аратан — изсумтя Сагандер. — Тези неща искат грижа и обмисляне.

— Да, сър.

Сагандер махна с ръка към струпаното на масата.

— Както виждаш, приключил съм с първоначалния подбор. Винаги имам наум, че сигурно ще ми хрумне да добавя някои неща в последния момент преди тръгването, което значи, че трябва да се погрижа във всеки сандък да има свободно място. Очаквам да се върна с много изделия и писания също тъй. Честно казано, не виждам как можеш да ми помогнеш, освен да смъкнеш сандъците по стълбището, а за това ще ти трябва помощ. Най-добре да го оставим на слугите.

Момчето все пак се поколеба, а после каза:

— Мога да ви помогна да оставите повече свободно място в сандъците, сър.

— Нима? И как ще го направиш?

— Виждам, че имате пет шишета мастило, сър. Тъй като ще яздим бързо, няма да има много време за писане по пътя…

— А щом пристигнем при азатанаите?