Ковачница на мрак

— В упражненията ли, милорд? Трудно е да се каже. Има някаква лекота в него. Колкото и да го натоварвам, дори да поставям най-добрите новобранци срещу него на пясъка, остава си… безразличен.

— А това разочарова ли те, капитане? — изсумтя Драконъс.

— За това, че все още не съм го изпитал истински, да, милорд. Нямам толкова много време за него, колкото би ми се искало, макар да разбирам нуждата от по-висше обучение. Все пак, като за млад фехтовач, лекотата му е възхитителна.

Най-сетне господарят му вдигна очи.

— Тъй ли? Виж ти. — Облегна се назад и избута остатъците от закуската си: натопени в разреденото вино парчета сух хляб. — Намери му приличен меч, някоя лека ризница, ръкавици, налакътници и наколенници. И шлем. После нареди на конюшните да му приготвят стабилен боен кон — знам, още не се е научил да язди кавалерийски кон, тъй че да гледат животното да не е своенравно.

Айвис примига.

— Милорд, всяко животно е своенравно под несигурен ездач.

Драконъс продължи все едно не го беше чул.

— Кобила според мен. Млада, жадна да се лепне за Каларас.

„Жадна ли? По-скоро ще е ужасена.“

Лицето на Айвис навярно бе издало отчасти мислите му, защото господарят му се усмихна.

— Мислиш ли, че не мога да командвам коня си? А, и един резервен с бойния. От по-бавните. Нека да е скопец.

„Няма да е връщане в Карканас значи.“

— Милорд, дълго пътуване ли ще е?

Драконъс стана и чак сега Айвис видя сенките под очите му.

— Да. — А сетне, сякаш в отговор на въпрос, който Айвис не беше изрекъл, добави: — И този път ще яздя със сина ми.

Малис го задърпа в коридора, водещ към Залата на кампаниите. Аратан я знаеше само по име. Нито веднъж не бе дръзнал да надникне в любимата стая на баща си. Дръпна се назад и сестра му се напрегна.

Погледна го сърдито — а след това изведнъж се отпусна и пусна китката му.

— Като подплашен заек си. Това ли мислиш, че иска да види той?

— Не знам какво иска да види — отвърна Аратан. — Как бих могъл да знам?

— Не видя ли, че Айвис Драното лице току-що излезе? Тръгна към оръжейния двор. Сигурно е докладвал за тебе. А сега татко чака. Да види лично.

— Драното лице ли?

— Заради белезите му…

— Не са белези — каза Аратан. — Това е от възрастта. Айвис Йертъст се е бил във Форулканската война. Гладували са при оттеглянето, всички. От това са бръчките на лицето му.

Тя го беше зяпнала все едно си е загубил ума.

— Какво мислиш, че ще стане, Аратан?

— С кое?

— Ако той не хареса каквото види.

Аратан сви рамене. Макар да бе толкова близо до баща им — трийсет крачки по широкия коридор и после вратата, — все още не можеше да почувства нищо. Въздухът не се беше променил, сякаш силата беше само илюзия. Тази мисъл го стъписа, но нямаше да се доближи до нея, още не. Не беше този моментът да види докъде води.

— Ще те убие — каза Малис.

Той се вгледа в лицето ѝ, долови веселия блясък в очите ѝ, много смътния намек за насмешлива усмивка.

— Имената не бива да са проклятие — промълви Аратан.

Тя посочи напред по коридора.

— Той чака. Сигурно никога повече няма да те видим, освен ако не идем зад кухнята — при улея, откъдето изхвърлят изрязаните кокали и черва. Късчета от тебе ще има на Вранската могила. Ще си запазя кичур от косата ти. Сплъстен. Няма дори да изплакна кръвта.

Промуши се покрай него и бързо се отдалечи.

„Драно лице е жестоко име. Чудно какво име са дали на мен.“

Впи очи във вратата и тръгна, стъпките му закънтяха. Баща му нямаше да го убие. Можеше да го е направил отдавна, а нямаше причини да го прави сега. Нито една от слабостите на Аратан не можеше да се отрази на баща му. Сагандер му го беше казвал многократно. Това не беше утаяване на сенки, защото слънчевата светлина, колкото и бледа или смътна да беше, не можеше изобщо да съзре обвързващите линии на кръвта, а в място на светлина не бяха изричани думи, които да твърдят обратното.

Стигна до вратата, поколеба се, избърса пръстите си и после почука с железния пръстен под бравата. Приглушен глас го подкани да влезе. Учуден, че не изпитва какъвто и да било страх, Аратан отвори вратата и пристъпи в залата.

Тежка миризма на лой бе първото нещо, което го удари, а след това светлината, рязка и ярка от източния прозорец, където капаците бяха отворени. Въздухът все още беше хладен, но бързо се стопляше със събуждането на деня. Остатъците от закуска на огромната маса му напомниха, че все още не е ял. Когато най-сетне вдигна поглед към баща си, видя, че тъмните му очи са се впили в него.

— Може би — заговори Драконъс — вярваш, че тя не те искаше. Живял си живот без никакви отговори на въпросите ти — но за това няма да се извинявам. Тя знаеше, че изборът ѝ ще те нарани. Мога да кажа, че нарани и нея също. Надявам се, че един ден ще разбереш това и че всъщност ще намериш в сърцето си сила да ѝ простиш.