Ковачница на мрак

Аратан стоеше до прозореца на най-високата кула след тъй наречената Кула на омразата. Утринната слънчева светлина го обливаше.

Чу как зад него Коря се надигна в леглото.

— Какво има? — попита тя.

— Извинявай, че наруших така съня ти — каза той.

— За първи път ми се случва, Аратан. Млад мъж да нахлуе в стаята ми, без дори да почука на вратата и без да забележи, че съм гола! О, не! Вместо това тича до прозореца и стои там.

Той я погледна през рамо.

— Какво толкова има навън? — попита тя. — Само една огромна равнина и срутени кули. Виж ни. — Стана от леглото и загърна със завивката стройното си тяло. — Живеем в пустош, с един окаян джагът за компания и мрачна гледка във всички посоки. Не ме ли намираш за привлекателна поне?

Той я изгледа, после каза:

— Дори за много привлекателна. Но не ти вярвам. Моля те, не го казах като обида.

— Нима? Много има да се учиш.

Той пак се обърна към прозореца.

— Какво толкова те очарова в тази гледка? — попита тя.

— Тази сутрин Готос ме събуди със загадъчни думи.

— Е, нищо ново, нали?

Аратан сви рамене.

— Но загадката получи отговор.

Чу стъпките ѝ, а след това тя застана до него. Погледна равнината навън и ахна.

След дълго мълчание отрони:

— Какво ти каза Господарят на Хейт, Аратан?

— Каза: „Той е такъв глупак, че се боя, че сърцето ми ще се пръсне.“

— Това ли ти каза?

Аратан само кимна.

— Хаут казва… че вече има портал.

— Път към селението на мъртвите, да. Гуглата е решил да го вземе.

— За да води невъзможната си война. — Коря въздъхна. — О, Аратан, как може да не ти се пръсне сърцето, като видиш това?

Стояха един до друг, загледани над равнина, където в отговор на зова на Качулатия се бяха събрали хиляди. „Не, не хиляди. Десетки хиляди. Джагът, Тел Акаи, Бягащи псета… изгубени души, скърбящи души, всички до една. И идват още.

О, Качулати, знаеше ли го? Могъл ли си дори да си представиш такъв отговор?“

— И Готос не каза нищо повече?

Аратан поклати глава. „Но когато го намерих отново, седнал на стола си, видях, че плаче. Децата лесно се разплакват. Но плачът на старците е различен. Може да разбие един детски свят, както нищо друго не може. А тази сутрин аз отново съм дете.“

— Не — отвърна той. — Нищо повече.

Не бях сред тях, Фишер кел Тат. Съжалявам. Той вдигна знаме на скръб, но в онзи критичен момент лорд Аномандър не бе готов да го види. Бяха много далече. Бяха пленени в собствения си живот. Твърде много и твърде жестоки бяха потребностите, които ги изтезаваха.

Но помисли над това. Под такова знаме няма край за онези, които са го вдигнали, не от тежестта на провала, а от проклятието на оцеляването. Срещу самата смърт, единственият легион, превърнал я във враг, е легионът на живите.

Виж тази армия. Тя е обречена.

Все пак, макар и слепец, в този момент не мога да не видя блясъка в очите ти, приятелю. Пламтиш със зноя на поета, докато си представяш това войнство, така смълчано и толкова решително, тъй безнадеждно и тъй… бляскаво.

Нека спрем сега това сказание.

Време е, казвам, двама стари мъже да заплачат.