Ковачница на мрак

Малко спомени имаше от пътуването до Карканас. Бяха му взели ножа и откакто го бяха довели тук, след като няколко лечители бяха дошли, за да се посуетят с въздишки около него, единствените му посетители бяха слуги, идващи с храна и отиващи си по-късно с едва докоснатите блюда. Една, млада жена, ако се съдеше по гласа ѝ, беше предложила да го окъпе и той се беше изсмял, твърде празен, за да съжали за жестокостта на звука, а топуркането на бягащите ѝ крака към вратата просто го бе накарало да се изсмее още по-силно.

В свят без сълзи на един художник не му оставаше нищо за правене и никаква цел, в която да се вкопчи. Скръбта бе достатъчно мъчение, за да захрани творчески импулси, но той не изпитваше никаква скръб. Копнежът, шепнещ на непознат език, предлагаше безкрайна палитра, но той не копнееше за нищо. Удивлението караше четката да потръпва, но всякакво удивление бе мъртво в него. Предаден беше от всякакъв талант, вшит в жилите му, надраскан в костите му, и след като вече бе откъснал нишките на зрението, споделяше тази тъмнина с безжизнени богове и тази стая наистина беше гробница, както подобаваше за обитателя ѝ.

Седеше на леглото и рисуваше във въздуха с пръст, драскаше черни линии, подплатени с оттенъци сиво, за да придаде форма на скърцането на въжетата под себе си. Малко талант в съвършено предаване. Предаването на банална реалност върху дъска или платно омърсяваше скромната добродетел на изкуството. Сякаш съвършените удари на четка и натрапчивият детайл можеха да съществуват като нещо извън техническото умение и можеха дори да претендират за дълбочина. Знаеше, че не е така, и точно това презрение набраздяваше с кръжащите си вълни повърхността на разпада му, подпухнала, но намекваща за живот.

В света, който бе оставил зад себе си, един художник трябваше да завърже презрението и да стегне връзките здраво, а там където кървеше — да попива с влажен парцал. Оставено да потече свободно, то щеше да нападне и художник, и публика, а той нямаше нито силата, нито волята за такова нещо: дори самото чувство го изтощаваше.

Беше скочил в лудостта, там в залата на къщата, където споменът му не смееше да се върне. Все още не беше сигурен дали си е отишла. Слепотата превръщаше в загадка всичко недостижимо. Беше решил да чака и на единственото платно, което му бе останало, да рисува звуци по ефимерните стени на тази гробница: скърцанията и смътните отеквания, приглушените шляпания от минаващи покрай вратата хора, онези толкова припрени и толкова жалки стъпки, глухия ритъм на собствения си дъх и унилия пулс на сърцето си, ленивия прилив и отлив на кръвта във вените му.

Всичко в оттенъци на черно и сиво, по илюзорните, но непреодолими стени на слепотата му.

Щом свършеше, щом пресъздадеше съвършено тази стая, щеше да се пресегне навън, да тръгне по коридорите и да записва всичко. „Идва нова история, приятели. Историята, видяна от един слепец. Ще намеря Райз Херат, който ни дава прелестна версия, разказана от човек, който не казва нищо. Заедно с него ще тръгнем да търсим своята публика, която не ни слуша. А с това усъвършенстваме света и издигаме за бъдещето величествения монумент на глупостта.

Виждам кули и шпилове. Виждам дръзки мостове и дворците на привилегированите. Виждам лесове, където ловуват знатните и където бесят бракониерите по дърветата. Виждам драгоценни накити и купища монети в охранявани крепости, и искрени оратори, които оплакват всеобщата бедност. Виждам как лъжите им ги достигат в пламъци и мъст. Виждам бъдеще, засипано с пепел, и почернели от сажди езера, и скърцащи бесилки. И всичко, което виждам, ще го нарисувам.

Всичко, което историкът не ще разкаже, го прави ням.

И ридаещият поет ще си отиде, за да скрие, че в очите му няма сълзи.

И всичко свършва.“

Чу собствения си смях, тих кикот, и бързо нахвърли вълнистите му, тръпнещи линии с пръста си. Драскотините увиснаха в тъмното и бавно угаснаха, докато ехото заглъхваше.

„Слепецът рисува история. Безгласният историк изиграва с жестове разказа. Поетът изоставя музиката и танцува в безреден шум. Няма ритъм в тези удари на четката. Няма начало и няма край на тази приказка. Няма красота в песента.

И е точно така.

И е точно така, мои приятели.“

При портата на Цитаделата Хиш Тула и Грип Галас завариха трима от офицерите на Аномандър да чакат лорда си. Келарас, Датенар и Празек бяха снаряжени като за битка и докато Грип отиде да доведе коня на Аномандър от конюшните, Хиш Тула изчака на няколко крачки встрани от Домашните мечове.

Не водеха разговор. От тримата само Келарас имаше абаносовия цвят, останал от пребиваването му в Залата на Нощта, и това, изглежда, създаваше напрежение между тримата — все едно, че самата вярност не беше по-дебела от кожа.

Грип се върна с коня на Аномандър и своя и каза:

— И двата бяха оставени оседлани.

— Бедата е вкус — каза Хиш, — който никой не харесва, но никой не може да избегне.

Чул думите ѝ, Датенар изсумтя насмешливо.