Ковачница на мрак

— Спри тирадата си! — изръмжа Тейт Лорат. — За легиона Урусандер ще има справедливост само когато останем без врагове срещу нас. Трябваше да ударим първи, Скара, и да разделим някак останалите врагове.

Той я погледна със сарказъм.

— Да разделим? Наистина ли някой е вярвал, че хвърлянето на няколко трупа сред убитите ще спечели фалшива диря? Лорд Джаен беше майстор с меча, но дори той не можеше да се сравни с Крил Дурав. Крил да е убит от Отрекли се? Паднал е от множество промушвания, убит от обучени войници, които са знаели как да се бият с майстор на меча. Всички вие за глупак ли смятате лорд Аномандър?

— Той е човек, не е бог — рече Халид Бахан, възползвал се от мигновеното разсейване, за да възвърне наглостта си. — Планът беше зле обмислен, но всички знаем как благоприличието отстъпва, когато се развихри жаждата за кръв, Скара. Жалко беше, но ще има други престъпления, преди да свърши това, и от двете страни, и си глупак, ако мислиш друго.

— О, глупак съм, несъмнено — отвърна Скара. Върна се при коня си и се метна на седлото. — Приключих с това. — Извърна се и погледна войниците, които го бяха придружили от Карканас. — Останете тук и се бийте с другарите си, ако искате. Отказвам се от командването и отхвърлям службата си в легиона на Урусандер.

Тейт Лорат се изсмя.

— Бягай в крепостта Седис тогава и вземи със себе си страхливците, които биха тръгнали с теб. Не те ли предупредих, Скара, да не се сприятеляваш с брата на Аномандър? Знай добре, че онова белокожо изчадие вече е по петите ти, с мъст в сърцето. — Поклати глава. — Ще стоиш настрана, така ли? Този избор вече не съществува, Скара. Не и за теб. Особено за теб.

Нарад видя как няколко от спътниците му започнаха да събират снаряжението си, явно решили да тръгнат със своя капитан. Поколеба се за миг и започна да събира своето.

Тейт Лорат продължи високо:

— И ако Силхас Руин не те намери, то един ден ще го направи легионът Урусандер. Това ти обещавам, а всички знаем какво прави Урусандер с дезертьорите.

При тези думи половината войници спряха и Нарад видя как много от тях оставиха на земята нещата, които бяха взели.

Скара Бандарис поведе отряда си на запад, за да се върнат на крайречния път. Рехава колона войници го последва. Нарад беше с тях, а точно пред него бе ефрейтор Бурса. Сержант Радас беше останала, но и лицето ѝ бе останало в спомена му. Беше мъртво и никога повече устните ѝ нямаше да оформят думи. Никога повече нямаше да каже: „Пак ли си оклюмал, Вафт?“ и никога повече нямаше да изрежда гръмко сред пушек и огън всички неправди, нанесени на нея и на другарите ѝ в легиона.

Виждаше мъртво лице там, в ума си, и когато се връщаше, за да надвисне над нея като тържествуващ дух, я виждаше как лежи просната на камъните, широко разкрачена, и кръвта се излива оттам.

Гледката трябваше да го смрази от ужас, но не изпитваше нищо.

„Не от моята ръка, сержант.“

Думите на Скара Бандарис все още отекваха в него. Укорът в тях носеше утеха. Възмущението в тях отекваше като праведна присъда и ако самият Нарад тръпнеше под ударите на бича им, нима не го беше заслужил?

След малко капитанът спря. Пътят бе зад гърба им, а реката — точно пред тях.

— Тук ще отдъхнем — каза Скара. — Но не толкова дълго, колкото бих искал. Може би ще е най-добре просто да се разпръснете и да си намерите места, където да се скриете. Аз ще чакам в крепостта Седис и ако Силхас Руин ме намери, няма да се бия. Ще коленича и ще зачакам меча му на врата ми. След думите, които ви дадох, вярвам, разбирате, че няма да е безопасно за никого от вас, ако останете с мен.

Няколко от ездачите обърнаха и тръгнаха обратно по пътя.

Гледката беше долна и жалка.

А после очите на капитана се спряха върху Нарад и Скара Бандарис се намръщи и каза:

— Теб не те познавам.

— В това е единствената ми надежда — отвърна Нарад.

Ефрейтор Бурса се покашля.

— Взехме го с нас в гората, сър.

— Гарантираш ли за него, ефрейтор?

Нарад изтръпна. Отново усети онази жена, която лежеше под него, и отново чу смеха на другите заради непохватните му движения — жилеше като леден дъжд.

— Подчиняваше се на заповедите, сър, и го приехме като един от нас — каза Бурса.

— Добре — каза Скара Бандарис и продължи: — Изкачването до Портата Седис е дълго и всеки, който се приближи, ще бъде видян от половин ден разстояние, което дава на всички ви достатъчно време да побегнете на север, по пътя на джелеките. Съгласен съм да срещна съдбата си сам.

— Искаме да яздим с вас, сър — каза един от войниците.

— До крепост Седис?

— Да, сър.

Скара Бандарис ги изгледа с крива, горчива усмивка.

— Само глупци яздят с мен, приятели.

„Висша жрице, превърнете своето богослужение в неотменно признание пред неизвестното и неведомото. С упование и приемане на тайнството хаосът, обитаващ всички нас, става спокоен, докато самото море не се превърне в кротко огледало с ведро отражение.“