Ковачница на мрак

— Място, което да не отсекат под него, да — рече Аномандър. — Дано да намери твърда опора тук, и ако стане така, ще му завиждам.

Грип Галас се поколеба.

— Милорд?

— Да?

— Ако нямате повече нужда от мен…

— Бездната да го вземе, приятелю, няма край нуждата ми от теб.

Емрал видя как се втвърди погледът на стареца, сякаш думите на господаря му му причиниха болка, но той кимна и отвърна:

— Както винаги, на ваше разположение съм, милорд.

— Приготви конете ни, Грип. Ще напуснем Карканас преди да е свършил този ден.

— Веднага, милорд.

Аномандър се обърна към Емрал.

— Висша жрице, бих се радвал на компанията ви на път към Залата на Нощта.

— Разбира се — отвърна тя.

Орфантал имаше чувството, че се е изложил. Вървеше — ръката му бе потънала в дланта на Силхас — и вече се беше объркал в лабиринта от коридори и проходи. Но тези забързани хора, на които се натъкваха, поне бързо се отдръпваха от пътя им, тъй че този път го нямаше грубото блъскане, което бяха изтърпели с Грип Галас на идване. Кореше се за необмислените си думи, първите, които бе изрекъл пред лорд Аномандър. Надяваше се само Първият син скоро да забрави, че това представяне изобщо се е случило.

Закле се следващия път да се справи по-добре и да намери думите, които да накарат лорд Аномандър да разбере оброка му във вярна служба, който бе искал да поднесе. Искаше му се с времето да стане толкова нужен на Първия син, колкото, изглежда, беше Грип Галас. Изненадал се беше, като видя високото уважение, проявено към стария мъж, и осъзна, че е проявил небрежност в мнението си за Грип.

Все пак си напомни, че Грип е убиец, хладнокръвен и също така коварен. Още помнеше изражението на войника, когато старецът го промуши в гърба. На онова лице беше имало стъписване и разочарование, сякаш питаше света защо, с всичките му правила, не може да бъде по-добър от това. Беше изражение, което Орфантал разбираше. В своите игри на война беше падал под хиляда ножа, забивани хиляда пъти в гърба му, и макар никога да не беше вдигал огледало, за да прецени изражението си в някой от онези съдбовни мигове, подозираше, че няма да изглежда по-различно, отколкото на онзи окаян войник.

Чу стържене на ноктести лапи по плочките зад себе си и след малко едно мършаво куче се набута в краката му. Сепнат, той спря и в същия момент Силхас се обърна.

Кучето размаха сърдито проскубаната си опашка и заобиколи Орфантал.

— Е, вече си създаде приятел, заложник — каза Силхас. — Това куче е от домакинството на лейди Хиш Тула. Незнайно защо се сближи с един азатанаи.

Продължиха напред, кучето вече вървеше плътно до Орфантал.

— Ако такива животни можеха да разкажат историите си — заговори замислено Силхас, — какво биха могли да кажат според теб?

Орфантал помисли за коня, който беше убил.

— Мисля, милорд, че щяха просто да помолят да ги оставим на мира.

— Не виждам никакво подобно чувство у това животно.

— Милорд, ами ако това, което ние виждаме като щастие, всъщност е молба да не ги нараним?

— Ужасяваща мисъл, Орфантал.

Момчето кимна. Наистина беше ужасяваща мисъл.

Лейди Хиш се загледа в приближаващия се Грип Галас. Голямата зала беше пълна със слуги, с вестоносци, понесли спешни въпроси и малко отговори, с Домашни мечове, събрани на групи като вълци, кръжащи покрай несигурна плячка, и с жреци и жрици, щъкащи насам-натам в отчаяно усилие да си намерят нещо за вършене. Тя стоеше до първата колона покрай стената и се мъчеше да разгадае изражението на мъжа, когото обичаше.

Заговори в мига, в който той спря до нея.

— Още една задача ли ти възложи? Значи ще се забавим?

— Любима — каза Грип, без да може да я погледне в очите. — Трябва да остана до него. Трябва да отпътуваме днес. Не мога да дойда с теб, все още не.

— Той ни е отказал?

— Съжалявам.

— Къде е той сега?

— Призован да се яви пред Майка Тъма. Трябва да го срещна при портата, с конете готови за езда.

— Ще дойда с теб за тази задача.

Видя как леко присви очи към нея, но не беше в настроение да се обяснява.

Първият син вървеше смълчан, но Емрал чуваше тихото приглушено потупване на ножницата на меча по крака му при всяка негова крачка. Присъствието на оръжието вече бе добре известно, не просто в Цитаделата, но в цял Карканас, и тя беше чула приказки, изкривяващи истината за произхода на меча. Мнозина вече говореха, че лорд Аномандър бил изковал оръжието със собствените си ръце и че неспособността да му даде име била доказателство за хроничната нерешителност на Първия син.