Ковачница на мрак

— Ще намериш равновесие. Малцина могат да предскажат кога идва отговорът на тъгата, но все пак идва с времето и ти ще се научиш да цениш насладата като дар, какъвто тя е всъщност. Това, което никога не трябва да очакваш, Орфантал, е безкрайна радост, защото тя не съществува. Твърде много хора се домогват към непостижимото и тази гонитба ги поглъща. Устремяват се трескаво и отчаяно и така издават слабост пред лицето на тъгата. Повече от слабост всъщност. Всъщност това е вид страх, възприемащ една мимолетна склонност все едно, че е добродетел. Но тази буйност е уязвима и крехка. — Хиш въздъхна. — Боя се, че говоря твърде сложно и съветвам за маловажни неща.

Орфантал поклати глава.

— Чувството на тъга не ми е чуждо, милейди. Тази нощ ще плача за Вренек и за коня, който убих.

Вече се изкачваха на по-малкия мост над защитния ров на цитаделата. Щом чу признанието на Орфантал, Грип Галас спря рязко, обърна коня си, за да прегради пътя му, и каза:

— Онова животно беше взело-дало.

— Не видяхте последните му усилия, сър — отвърна Орфантал.

— Вярно, не видях. Но ако не беше пожертвал коня си, нямаше да си тук сега.

Орфантал кимна.

— Духът ми щеше да е свободен, да се е върнал на земята на дома Корлас и щеше да си играе в руините с призрака на Вренек, както преди той да реши, че повече не ме харесва. Щях отново да имам приятел, а конят сега щеше да е жив, с няколко спомена за момчето, което го яздеше, момче, което не беше жестоко към него.

Грип наведе очи и заоглежда дълго каменната настилка, а след това въздъхна и обърна отново коня си.

Продължиха напред под свода на стражевата постройка на портата под зоркия поглед на чернокожи Домашни мечове в униформата на дома Пурейк.

— Заведи го вътре, Грип — каза лейди Хиш Тула. — Ще се срещнем по-късно в Голямата зала.

— Милейди?

— Върви, Грип. Дай ми малко време, моля те.

Старият мъж кимна.

— Хайде, заложник, да те заведа у дома.

Хиш Тула ги гледаше, докато прекосяваха двора, и едва сдържаше стона, който заплашваше да се изтръгне от дълбините на душата ѝ. Невинните думи на момчето я бяха разбили. Крехкото самообладание, възкресено толкова набързо след утешителната ѝ прегръдка на лорд Андарист, с която бе понесла скръбта му на колене пред камъка на огнището, отново беше рухнало.

Към края на деня щеше отново да поведе отряда си Домашни мечове обратно към крепостта ѝ. С разбиването на традициите вече не беше уверена, че Сукул Анкаду е в безопасност, макар да познаваше достатъчно добре дарбите на кастелан Рансепт, за да се надява, че ще може да спре всяка евентуална заплаха, поне временно. Но това решение сега подлагаше на изпитание смелостта от друга посока, неочаквана и почти непоносимо скъпа. Мислеше за мъжа, тръгнал да придружи Орфантал в Цитаделата, и усети как дъхът ѝ отново се учести.

Не беше толкова стара, колкото предполагаше опитът ѝ, макар Грип Галас да беше преживял столетие, ако не и повече. Щеше да има насмешка и не малко укори зад гърбовете им, щом се разчуеше, че лейди Хиш Тула, смятана от толкова време за недосегаема, е отдала любовта си на един слуга на лорд Аномандър. В по-добри дни, в миналото, щеше да е неуязвима за подигравката им, но сега усещаше нова крехкост в себе си, оголена и уязвима.

Вярвала беше за себе си, че се е примирила с твърда решимост, че е сключила мир с възможността да преживее живота си в самота, възможност, предлагаща права посока в похода ѝ през бъдещите дни и нощи. Дори перспективата за война, колкото и противна да беше, щеше да е добре дошла, стига в боя да можеше да намери основание да живее и стига в праведната защита на ценни неща да можеше да придаде смисъл на този суров поход, колкото и дълъг или кратък да се окажеше жизненият ѝ път.

В Цитаделата там, напред, с кипящата ѝ гмеж от неспокойни духове и с множеството мнения и аргументи, облечени в плът и възбудени изражения, щеше да намери бъдещата си съдба. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и отново подкара коня си напред.

Един коняр притича, за да поеме юздите, а тя слезе и съжали, че бе предпочела да остави бронята си за на тръгване от града. Но нито ризница, нито железни плочки можеха да я защитят от насмешките, щом отстъплението ѝ станеше известно и блесналите им очи се втренчеха в куцащия до нея Грип Галас. Представяше си презрението от страна на благородните си приятели и сигурно щеше да има сериозно вълнение, щом се появеше в знатните кръгове. Мнозина несъмнено щяха да я видят като изпаднала от средата им, лишена от благоприличие. Сред други щеше да последва презрение към Грип Галас и щяха да гледат на него като на човек, опитващ се да надскочи себе си, дори нагъл и издаващ безочлив стремеж да се издигне. И двамата щеше да ги посрещне възмутена врява, стари приятели и близки щяха да странят от тях и да превърнат в обсада чакащата ги изолация.

Въпреки всичко това Хиш Тула се закле да не отстъпва на такива капризи. Щеше да понесе тази буря, защото най-сетне вече не беше сама.