Конго

— Дори и религията преследва практически цели — заяви Мънро. — Предназначението й е да носи полза на хората.

— Хората обожествяват онова, от което се страхуват, с надеждата да го поставят под контрол — каза Рос.

— Но как биха могли да контролират горилите? — запита Мънро. — Какво биха могли да направят?

Когато най-накрая намериха отговора на въпроса си, той се оказа малко стряскащ, още повече че стигнаха до него отзад напред.

Минаха покрай килиите и стигнаха до една поредица от дълги коридори, декорирани с барелефи. Посредством инфрачервената си компютърна система успяха да видят релефите, които представляваха сцени подредени в един внимателен порядък също като в учебник с картинки.

Първата сцена показваше серия клетки с горили. Близо до клетките стоеше чернокож мъж с прът в ръка.

Втората изобразяваше африканец с две горили с въжета около вратовете; мъжът държеше свободните краища на въжетата.

На третата се виждаше африканец да обучава горилите в някакъв двор. Горилите бяха завързани за вертикални стълбове, всеки един с пръстен на върха.

Последната картина демонстрираше как горилите атакуват редица от сламени чучела висящи от висок каменен парапет. Сега вече знаеха предназначението на всичко онова, което бяха открили в двора на спортната зала, и затвора.

— Господи — възкликна Елиът, — те са ги обучавали.

Мънро кимна.

— Обучавали са ги за пазачи на диамантените мини. Животински елит, безмилостен и честен до смърт. Идеята никак не е била лоша, като си помисли човек.

Рос огледа още веднъж сградата, в която се намираха; това не беше храм, а училище. Веднага обаче й хрумна едно възражение: тези картини бяха поне петстотин години стари, а учителите им отдавна изгнили в земята. А горилите си бяха все така тук.

— Кой ги обучава сега?

— Те самите — отвърна Елиът. — Те се обучават едни други.

— Но възможно ли е това?

— Абсолютно възможно. Взаимното обучение е нещо често наблюдавано сред приматите.

Това беше тема на много продължителен спор между учените. Уошу обаче, първият примат в историята обучена на езика на знаците, обучи малкото си на еймслан. Езиково обучените примати свободно обучават другите животни, сред които са затворени; по същия начин обучаваха и хората, сигнализирайки бавно и непрекъснато докато тъпите необразовани човешки същества вдянат.

Следователно беше възможно приматите да си предават един на друг наученото без човешка намеса в продължение на много поколения.

— Искаш да кажеш, че хората от този град ги няма вече много столетия, но горилите, които са обучавали, са все още тук? — възкликна Рос.

— Точно така изглежда — отвърна Елиът.

— И са използвали каменни оръдия? Като тези каменни гребла?

— Да — каза той.

Идеята за каменните инструменти не беше толкова пресилена колкото изглеждаше на пръв поглед. Шимпанзетата бяха способни на изключително прецизно използване на самоделни инструменти, най-впечатляващият пример от които беше „въдицата за термити“. Шимпанзета чупеха клон, който после внимателно огъваха според нуждите си, и после прекарваха часове до някое гнездо на термити, опитвайки се да боднат с въдицата някоя сочна личинка.

Учените наблюдатели наричаха тази им дейност „използване на примитивни инструменти“, до момента, в който самите те не се пробваха. Тогава стана ясно, че изработката на задоволителен прът и ловът на термити съвсем не е нещо примитивно; най-малкото се оказа, че е извън възможностите на хората, опитали се да го повторят. Човеците термитоловци се отказаха, вече изпълнени с респект към шимпанзетата; вече имаха очи и за нови неща: те забелязаха, че по-младите шимпанзета прекарваха дните наблюдавайки по-старшите си събратя да правят пръти и да ги пъхат в мравуняка. Младите шимпанзета буквално се учеха как да го правят, а процесът на обучение протичаше с години.

Работата почваше да намирисва на култура; чирачеството на младия печатар Бен Франклин не беше много по-различно от чирачеството на младото шимпанзе, ловец на термити. И двамата бяха получили уменията си в течение на години чрез наблюдението на по-старшите и опитните; и двамата бяха допускали грешки по пътя към окончателното майсторство.

Изработката обаче на каменни инструменти предполагаше един качествен скок отвъд прътите и термитите. Привилегированото положение на каменните инструменти като специалната провинция на човечеството можеше да си остане свещена, ако не бяха усилията на един самотен учен богоборец. През 1971 година британският изследовател Р. В. С. Райт решава да обучи една маймуна да дяла каменни инструменти. Неговият ученик е петгодишен орангутан на име Абанг в Бристълската зоологическа градина. Райт прави подарък на Абанг една кутия съдържаща храна, обвита с въже; той показва на Абанг как да пререже въжето с парче кремък, за да се добере до храната. Само след час Абанг вече става майстор на прерязването на въжета с кремък.