Конго

Горилите връхлитаха от всички посоки; шест от тях едновременно връхлетяха върху електрическата ограда, като бяха отблъснати с многобройни букети искри. Други зад тях продължиха самоубийствената атака, но пукотът на искрите и крясъците на маймуните колобус над главите им бяха най-силните звуци изпълващи въздуха. В следващия миг той зърна горили сред клоните на надвисналите над лагера дървета. Мънро и Кахега извиха дулата нагоре; безмълвните лазерни лъчи се впиха в гъстата зеленина. Той отново дочу хъхрещия звук. Извърна се и видя че още горили връхлитаха върху оградата, която бе замряла; тя вече не провеждаше ток.

И той проумя защо това съвършено и сложно оборудване не успяваше да отблъсне атаката на горилите; нямаше го грохотът на стрелбата. Изглежда същата мисъл бе хрумнала и на Мънро, защото той закрещя на суахили стражите да спрат стрелбата, и после извика на Елиът:

— Издърпай заглушителите! Заглушителите!

Елиът сграбчи черния удължител на дулото от първия триножник и го издърпа, псувайки; металът беше нажежен до червено. Мигът, в който се дръпна от триножника, оглушителен грохот изпълни простора и две горили рухнаха от дърветата, едната още жива. Тя се втурна срещу него докато той се мъчеше със заглушителя от картечницата на втория триножник. Късото дуло се извъртя и разстреля горилата от упор; горещата й кръв избликна от разкъсаните й гърди и обля Елиът. Той издърпа и заглушителя на третата картечница и се хвърли на земята.

Оглушителният грохот на трите картечници и облаците изгорял барут оказаха незабавен ефект върху горилите; те се оттеглиха в паническо бягство. Настъпи тишина, макар че стражите изстрелваха лазерни мълнии които караха картечниците върху триножниците да танцуват бясно в търсене на нови цели.

След няколко секунди движението им замря. Джунглата около тях беше притихнала.

Горилите си бяха отишли.

ДЕН 11: ЗИНДЖ 23 Юни, 1979 година

1. Gorilla Elliotensis

Труповете на горилите лежаха проснати на земята, вече вкочанясващи в утринната топлина. Елиът прекара два часа в изследване на животните; и двете бяха самци в разцвета си.

Най-удивителната черта беше равномерният им сив цвят. И двете известни раси горили, планинската във Вирунга и равнинната близо до крайбрежието, бяха черни. Малките често бяха кафяви, с бяла ивица на задницата, но козината им потъмняваше след първите пет години. На дванайсетгодишна възраст зрелите самци вече притежаваха сребриста пътека по гърба и задницата си, символ на половата им зрелост.

С напредването на годините горилите посивяваха по същия начин, както и хората. Зрелите горили първо посивяваха над ушите, като с всяка следваща година сивата им козина се увеличаваше. Възрастните животни в края на двайсетте и началото на трийсетте понякога посивяваха целите, с изключение на ръцете, които оставаха черни.

По зъбите обаче на екземплярите пред себе си Елиът заключи, че те нямаха повече от десет години. Цялата им пигментация изглеждаше по-светла, очите и кожата им също. Кожата на обикновените горили беше черна, а очите тъмнокафяви. При тези обаче пигментацията беше отчетливо сиво, а очите светли жълтокафяви.

Цветът на очите го накара да се замисли особено дълбоко.

След това измери телата. Дължината им от темето до петите беше съответно 139,2 и 141,7 сантиметра. Самците от планинските горили бяха с ръст от 147 до 205 сантиметра, или средно 175 сантиметра — пет фута и осем инча. Тези животни обаче бяха около четири фута и шест фута високи. Определено бяха по-ниски от обикновеното за горили. После ги претегли: 255 и 347 паунда. Планинските горили тежаха между 280 и 450 паунда.

Елиът си записа тридесет допълнителни скелетни индекси за по-нататъшен анализ в Сан Франсиско. Сега вече беше убеден, че е попаднал на нещо съвършено ново. Направи дисекция на главата на първото животно, отделяйки сивата кожа, за да разкрие подлежащите мускули и кост. Интересуваше го сагиталният ръб, костният гребен минаващ по средата на челото по дъгата на черепа до врата. Сагиталният ръб беше особена характерна черта при черепната архитектура на горилите, която не присъстваше при останалите маймуни или хората; именно тя им придаваше този характерен изглед на главите.

Елиът откри, че при тези самци сагиталният ръб беше недоразвит. Общо взето, черепната мускулатура напомняше далеч повече тази на шимпанзетата, отколкото на горилите. Елиът направи допълнителни измервания на моларните хълмчета, на челюстта, костния навес и черепната кутия.

Към обяд заключението му вече беше твърдо:: това беше най-малкото нов вид горила, еквивалентен на планинската и равнинната, а възможно и изцяло нов животински вид.