Коледа

Аз сгънах вестника и го пъхнах в джоба си.

— О, не! — извика тя. — Моля ви, не ми го вземайте! За мен това съобщение има стойността на цяло състояние.

— Убеден съм, но вие можете да си набавите друг екземпляр, за което ние вероятно няма да имаме време. А на нас вестникът ни трябва.

— За какво ви е, мистър Шетърхенд?

— За да го покажем на мъжа ви.

Тя не очакваше подобен отговор. Обзета от радост, жената ликуващо извика:

— Мили Боже! Наистина ли ще отидете при него и ще му занесете тази радостна вест?

— Да. Винету е съгласен.

— Моят брат Шарли казва истината — потвърди вождът. — В изпитанията и нещастието моята добра бяла сестра е станала силна героиня. Великият Маниту е видял това и ето защо с негова помощ днес тя си получава наградата. Неговото желание е ние да отидем при Нана-по, за да го избавим от плен и да го доведем при неговата вярна скуоу. Утре в ранни зори тръгваме на път.

След тези думи жената силно изхлипа и се отпусна на колене пред него, за да благодари за решението му. Ала той изобщо не й позволи да си отвори устата, а побърза да я изправи на крака.

— Винету е човек, а пред хора никой никога не бива да коленичи. Ако моята бяла сестра не иска веднага да си тръгна, тогава нека не ми благодари дори и с една дума.

— Но как мога да мълча, когато сърцето ми прелива от радост и щастие! Каква вест само за моя клет съпруг! Мистър Шетърхенд, той знае стихотворението ви наизуст, знае и по какъв начин съм го получила. И до ден-днешен в ушите ми звучи началото му тъй ясно, както и на времето, когато го чух за пръв път пред коледната елха: „На блага вест съм приносител — Бог прати ни небесен гост…!“ Но за съжаление радостта на моя мъж няма да е така смирено благодарствена, с мисъл, отправена към Бога, като моята, защото той… вече не вярва в Христа…

Натъжена от току-що казаното, тя направи кратка пауза, а после продължи:

— Без да се издавам, неговото крайно безбожие често дълбоко ме е огорчавало. Затова ежедневно съм отправяла молитви към Бога, молила съм го да ме чуе, ала до ден-днешен моите молби са оставали неизпълнени. Обстоятелството, че трябваше да страдаме толкова тежко без каквато и да било вина, бе причина мъжът ми да изгуби вярата си и съвсем да се отвърне от Бога. Имам следното горещо желание, за което ще се моля ден и нощ:

дано това голямо щастие, усмихнало ни се отново, му върне пак вярата в Бога.

— Не губете надежда, мисис Хилър! — окуражих я аз. — Божиите пътища са неведоми, но краят им е благодатен. Можете да ми вярвате. Толкова често в живота съм имал доказателства за това. Пътят на страданията, по който ви срещнах, сигурно ще ви донесе Божията благословия и ще ви изведе до благополучие.

— Това стана вече, мистър Шетърхенд. Вие ме срещнахте в такъв час, когато мъката ми беше най-безутешна. Тогава бях тръгнала за Граслиц и отивах при един човек, когото от съображения за безопасност нарекох мой роднина, обаче той не бе такъв, а беше роднина само на един от нашите служители. Смятах го за заможен, обаче се бях излъгала. Освен това той беше заминал от Граслиц и ако не се бяхте смилили над мен и ако не ми бяхте дали всичките си пари, навярно днес вече нямаше да съм жива.

— А имахте ли някаква полза от препоръчителното писмо на моя тогавашен приятел Карпио?

— Не. Взех го само за да не обидя младия човек. Познавате ли лицето, до което е адресирано?

— Не.

— Това е мистър Лахнер от Питсбърг. По-късно моят път ме отведе в този град и аз поразпитах за него. Този човек бил натрупал състоянието си от различни услуги, за които искал после десетократни лихви. Хората го описваха като един от най-лошите представители на онзи сорт люде, които англичанинът нарича „cutpurse“ (Букв. — онзи, който ти разрязва кесията), а пък американецът — „cut-throat“ (или ти прерязва гърлото, т.е. обирджия, кожодер. Б. пр.). Предпочетох да не предавам писмото.

Значи този тайнствен роднина на моя Шаран бил безмилостен кожодер! Трите познати фишека „Ел Дорадо — милионер — единствен наследник“ вече не ми се виждаха толкова заслепяващо привлекателни, както през юношеските ми години.

Спокойно мога да подмина останалата част от разговора ни, понеже казаното няма никакво отношение към по-късните ни преживявания. Не можех да искам от Винету тази вечер да дойде с мен още веднъж до жилището на мисис Хилър, тъй че тя ни помоли за разрешение да ни посети за някоя и друга минута в хотела, за да ни донесе писмо до нейния съпруг. Казахме й по кое време щяхме да бъдем там и се сбогувахме.

Когато стигнахме до хотела, видяхме, че общите му помещения бяха претъпкани с хора. Седнал до прозореца, Уотър ни очакваше. Щом ни зърна, излезе да ни посрещне.

— Мешърс — каза той, — незабавно тръгвам да преследвам проповедника, а шерифът ще се опита по друг начин да го задържи. Изчаках ви само за да се извиня на мистър Шетърхенд, че бях толкова глупав и груб. Това задоволява ли ви?

— Йес — засмях се аз.

— И дяволът не би проявил достатъчно голяма прозорливост, за да открие, че в онзи смирен и богобоязлив човек се крие такъв мерзавец!