Коледа

— Така е! — обади се хотелиерът, немалко учуден, понеже също както и в моята стая гардеробът закриваше напълно вратата. Следователно Винету не е имало как да я забележи.

— Отворете стаята, към която води тази врата! — нареди Винету. — Оттам е разкъртена задната стена на гардероба и понеже крадецът не е разполагал с ключа на сандъка, е развинтил шарнирите на капака. По-късно, докато пак ги е завинтвал се е отчупило връхчето на длетото, което намерих. Успял е да вкара винтчетата само наполовина. Усетих го веднага щом бръкнах зад сандъка.

Донесоха ключа. Отидохме в съседната стая и отворихме свързващата врата. Пред нас се показа задната стена на гардероба и веднага забелязахме, че една част от нея е била отстранявана. Гардеробът беше мебел с лека изработка, каквито обикновено се срещат в стаите на хотелите. Дърводелецът бе само заковал дъските на задната му стена, а с помощта на кухия свредел крадецът беше освободил главичките на пироните и така му е било възможно да извади две от дъските. М ние направихме същото, след което пред очите ни се разкри вътрешността на гардероба. Тогава видяхме наполовина завинтените бурми на капака. Всичко беше точно така, както бе казал Винету. Поради липсата на ключ крадецът не беше отворил отпред ключалките на сандъка, а беше развинтил шарнирните панти от задната му страна.

— Това е направо смайващо! — възкликна шерифът.

— Кой би го помислил! — съгласи се с него и Уотър. Хотелиерът сръга леко златотърсача с лакът в ребрата и му подхвърли следната саркастична забележка, която ме накара да се подсмихна:

— Е, мистър Уотър, сега какво мислите за вашата голяма мъдрост? Кой се оказа толкова глупав да се остави на проповедника да го напие така, че в дълбокия си сън да не чуе шума, който в случая е бил неизбежен? Искахте заради мистър Шетърхенд да напуснете хотела ми, чиято репутация е възможно да пострада единствено по вина на вашата глупост. Ако желаете, вървете си, защото никак не държа на такива гости като вас.

Скастреният уестман не обели нито дума. А Винету продължи с обясненията си:

— Крадецът е имал и съучастник, който е стоял долу. Подавал му е златото на части, като най-вероятно го е спускал в някакъв съд, вързан за въже.

— Не му е бил нужен никакъв съд — обади се Уотър. — Цялото злато беше в здраво завързани пакети. Но откъде може да се знае, че е било прехвърлено през прозореца?

Без да продума, Винету посочи към няколко пръснати по пода златни зърна, както и малко златен прах, които водеха към прозореца.

— А-а, някой от пакетите се е отворил! Да, така е! Значи трима души са ме ограбили! Този проповедник, комуто пожелавам дяволът да му вземе душата, и още двама, които не познавам. Ще намеря следите му и ще го преследвам, а спипам ли го, тогава…

Повече не чух, защото Винету сметна, че е направил достатъчно, и си тръгна. Последвах го. Когато долу се канеше вече да свърне към голямото помещение за посетители, с едно движение на ръката аз го възпрях и отново го поведох към стаята на проповедника. Апачът мълчаливо ме придружи. Горе му предадох подслушания от мен разговор. Той внимателно ме изслуша, а когато свърших, по лицето му се появи онази одобрителна усмивка, която винаги толкова много ме удовлетворяваше, и накрая ми каза:

— И сега навярно моят бял брат иска още веднъж да претърси онзи куфар?

— Да, затова дойдохме тук, преди шерифът да ни е изпреварил и да го е конфискувал.

Прелистихме всички книжки и брошури, но без никакъв успех. После отново се заловихме със самото куфарче. Нямаше нито таен джоб, нито някакво друго добре маскирано двойно дъно, но на едно място ленената подплата се беше разлепила и в нея се виждаше направен разрез с нож. Бръкнах вътре и извадих три късчета хартия. Друго нямаше под плата. Първото листче съдържаше само имена, написани едно под друго, а най-отгоре като заглавие се четеше „To the Finding-hole“ (Към файндинг-хоула. Б. пр.). Имената бяха следните: Канзас Сити, Канзас Ривър, Рипъбликън Ривър, френч-манс форк, Пайн Блъф, Лодж Поул Крийк, Айрън Маунтън — Чъгуотър Крийк, Лейк Джоун, — Ларами Ривър, Медисин Боу Ривър, Плат Ривър, Суитуотър Ривър, Пасифик Крийк, Биг Сан-ди Крийк, фримонт Пийк, файндинг-хоул.

Второто листче представляваше полица за пет хиляди долара, издадена от Емил Райтер на името на франк Шепард.

Третият къс хартия беше много важен. Написаните върху него редове гласяха буквално:

"Признание

Аз, Емил Райтер заявявам под клетва, че завчера следобед в три часа със собствената си пушка застрелях фермера Гай Финел и обещавам при представяне на това писмено признание пред съдия — следователя да не направя никакъв опит да отрека извършеното от мен убийство.

Емил Райтер, Стийлвил.и