Коледа

Отбелязаната отдолу дата сочеше, че редовете са писани почти преди една година. Името на извършителя на престъплението ми напомни за моя учител по музика, за онзи възрастен мил кантор, който беше дал мотета ми за печат. Синът му беше заминал за Америка и се казваше Емил Райтер. Сигурно това бе случайно съвпадение и нямах никаква причина да предположа, че написалият тези редове е именно синът на моя кантор.

Какво ли го беше накарало да документира писмено признанието си? И каква ли причина можеше да има човекът, за когото бе написано, да му го изиска и да го запази, без да съобщи за убийството на властите? Дали настоящият притежател на бележката, проповедникът, беше това лице? Ако наистина бе той, тогава намеренията му едва ли бяха добри. Може би Емил Райтер е бил принуден да подпише и полицата, за да купи с нея мълчанието на свидетеля. Но в такъв случай бе близко до ума предположението, че онзи, който я бе получил, тоест франк Шепард, и проповедникът са едно и също лице. Обаче нали продавачът на религиозни книжлета се казваше иначе… поне в момента името му беше друго!

Винету ме погледна изпитателно. Когато пъхнах в джоба си трите листчета, той ме попита:

— Ще ги задържим ли?

— Да — отвърнах аз. — На едното от тях е описан пътят до файндинг-хоула и е изключително важно за нас, а пък другите две могат да се окажат още по-важни.

— Тези места… Уф! Кажи-речи, те чертаят точно пътя, по който трябва да яздим и ние двамата.

Ето че едва сега той наруши мълчанието си.

— И ние ли трябва да яздим нагоре?

— Да. Твоят брат Винету не намери време да отиде да вземе нъгитси за пътуването ни на изток. Насред пътя си той бе принуден да се върне, понеже узна, че воините на враните са изровили томахока на войната срещу шошоните.

— Предвиждах, че така ще направят. Думите ми сигурно бяха съвсем неочаквани за него, но без никакви признаци на изненада или учудване той ме попита:

— Моят бял брат го е знаел?

— Да. Шест врани са били убити от шошоните и за тях сигурно ще бъде отмъстено. Научих го тук от една жена, чийто мъж е присъствал на убийството. Тя е получила писмо от вожда на враните кикатса Яконпи Топа.

— Уф! Винету и Поразяващата ръка трябва бързо да потеглят, за да помогнат на своите приятели шошоните. Между тях и неприятелите им е имало и други враждебни действия. Този път Яконпи Топа не е спазил пагубния обичай на червенокожите мъже веднага след кървавия повод да се хвърли в битка без никаква подготовка, а е предприел големи приготовления. Вдигнал е на крак както враните от поречията, така и враните от планините — ауахауейси и алакауийси, — а както изглежда, се стреми да привлече на своя страна също и воините на сатсила-а, на канаси-те, пиганите, както и на смол-роубсите. Той е стара хитра лисица, докато младият вожд на шошоните все още няма и трийсет години и е повече откровен, отколкото мъдър и опитен.

— Тогава наистина трябва час по-скоро да тръгнем нагоре, и то по най-краткия възможен път. Най-удобният път води все покрай реката Норд Плат, но прави толкова много завои, че, кажи-речи, е двойно по-дълъг от другия, който е много труден и изисква много добро познаване на местностите. Той почти съвпада с пътя, обозначен върху бележката на проповедника, и ето защо, въпреки че избяга, можем да се надяваме да го срещнем било на отиване, било на връщане. Страшно ми се иска да го спипаме! Имам и едно друго желание, чието изпълнение, противно на очакванията ми, се улеснява твърде много от намерението ти да посетим шошоните. Кикатсите са пленили един бледолик, мъжа на жената, за която ти споменах, че съпругът й е присъствал на убийството на шестимата индианци врани. Точно тя е получила писмо от Яконпи Топа. Този пленник няма да бъде освободен, какъвто и откуп да им се изпрати, и затова трябва да го измъкнем от кикатсите или със сила, или с хитрост.

— Има ли моят брат Шетърхенд основателна причина, за да се заема с тази трудна задача?

— Да. Веднага ще я чуеш.

Разказах му всичко за госпожа Хилър и сина й. Направих го по-подробно от обикновено, за да събудя съчувствието му към двамата. За моя радост забелязах, че постигнах желания резултат. Той ме изслуша много внимателно и накрая се осведоми:

— Както чувам, моят брат Шарли е обикнал тази скуоу и сина й, нали?

— Да. Тя е преживяла толкова лоши неща, че ми се иска да й спестя тежкия удар да загуби и мъжа си.

— Значи мъжът на тази скуоу се казва Нана-по. Сигурен съм, че някъде съм чувал вече това име. Нана-по… да, сега се сетих. Преди време той е намерил един воин на племето самбичи, паднал от някаква скала, и се грижил за него, докато могъл да се върне при своите. Този воин сам ми разказа всичко. А който се отнася така с един съвършено непознат индианец, той сигурно е добър човек и не бива да умре на кола на мъченията в селото на враните. В случай че е все още жив, ще се опитаме да го измъкнем от плен. А сега да си вървим. Не е нужно някой да узнае, че пак сме търсили тук и сме намерили нещо.