Коледа

— Имах такова желание като мистър Майер, който благодарение на вашите обвинения се чувстваше принуден на тази стъпка — хладно отговорих аз. — Но сега цялата работа не ме засяга повече.

— Но аз си мислех… мислех… че… хмм!

— Какво си мислехте? — помогнах му да се отърве от смущението си.

— Тъй като сте Олд Шетърхенд, а този превъзходен джентълмен е Винету, и понеже е известно, че вие майсторски умеете да разчитате следи, които други дори не могат да забележат, то ми се искаше… най-учтиво да ви помоля, все пак да опитате, дали може би няма да откриете нещо, което ние сме пропуснали.

Хвърлих бърз поглед към Винету. Лицето му бе напълно безизразно. Следователно той не беше нито за, нито против и предоставяше решението единствено на мен. Ето защо съвсем кратко отвърнах:

— Елате!

Те ни поведоха нагоре по стъпалата, за да ни покажат стаята. Последвахме ги. Щом видя кой се заема с издирването, хотелиерът, който до този момент бе стоял на двора, също тръгна подир нас. Шерифът отключи вратата и се накани да влезе вътре.

— Чакайте! — обадих се аз. — Вие ще влезете след нас. Иначе може да заличите някои следи, ако вече не сте ги заличили. Вождът на апачите пръв ще прекрачи прага!

Винету разбра какво исках от него, направи в стаята само една крачка и се спря за минута-две. Не можехме да наблюдаваме лицето му. После той продължи до средата на помещението, тъй че ние имахме възможност да го последваме. До дясната стена стоеше леглото, а до лявата имаше една маса и стол, върху който беше поставено куфарчето на проповедника. Винету се наведе и вдигна от пода някакво въже, захвърлено под масата.

— Това е без всякакво значение! — пренебрежително махна с ръка шерифът.

— Не прибързвайте! — отвърнах му аз.

Апачът закрачи към отворения прозорец, показа се навън и спусна от него въжето, за да измери докъде стигаше то. После го хвърли обратно в стаята, но отново подаде глава навън, за да огледа нещо. След това той пъргаво се метна върху перваза на прозореца, а оттам се спусна по стълбата, която все още бе облегната отвън. Когато се върна при нас, в ръката си държеше кух свредел с къса дръжка.

— Бледоликите нямат нито очи, нито могат да мислят — каза той. — Проповедникът не е бил пиян и не е спал. Имал е както инструменти, тъй и помощник, комуто ги е спуснал ей с това въже. Помощникът му е отишъл да открадне златото. След като свършил тази работа, той върнал инструментите, вързал ги долу под прозореца за въжето, а проповедникът ги изтеглил горе. Ала те не са били здраво стегнати един за друг, така че един от тях изпаднал и останал заплетен във вейките на дивата лоза, обрасла отвън зида. Ето го! Такива инструменти не се пъхат току-така в джобовете на дрехите. Следователно той не го е носил със себе си, когато е побягнал, още повече че бягството му е било толкова бързо и ненадейно. Те са все още нейде тук. Нека бледоликите отново разхвърлят леглото.

Полицаят издърпа една подир друга всички завивки, както и дюшека. Явно че между тях нямаше нищо, на което да не му беше там мястото, нямаше нищо и под кревата.

— Нека бледоликите изпразнят куфара! — нареди след това Винету.

Шерифът заяви, че вече са го правили и не са намерили абсолютно нищо. Освен печатните издания в куфара нямаше нищо друго. Но Винету го взе в ръка, подържа го няколко секунди, усмихна се и ми го подаде. Веднага почувствах, че беше твърде тежък за празен куфар.

— Нека моят брат Шетърхенд измери дълбочината му отвътре и отвън! — подкани ме той.

Измерих с педя дълбочината и разбрах, че куфарът сигурно има двойно дъно. Огледах го и видях, че наистина е така. Измъкнахме вложената част, чиито краища достигаха чак до горния ръб, и изсипахме на пода тайното му съдържание, което се състоеше от шперцове, свредели, пили и други подобни инструменти. Те бяха изработени така, че да заемат колкото е възможно по-малко място. Върхът на едно толкова тясно и тънко длето, което можеше да служи за изваждане на по-дребни винтчета, беше пречупен. Винету внимателно го разгледа и после попита:

— Бледоликите не намериха никакви следи и в стаята, където е било откраднато златото, нали?

— Така е, абсолютно нищо — отвърна шерифът.

— Нека ни заведат там!

Минахме през двора и влязохме в постройката, чиято лицева страна гледаше към улицата, а там отидохме в стаята на Уотър, която беше ъглова, също като моята. В нея имаше повече и по-хубави мебели, отколкото в стаята на проповедника. Гардеробът зееше отворен. Празният, все още завинтен за дъното му сандък се виждаше вътре. Винету се наведе, протегна ръка и няколко пъти разигра насам-натам отворения му капак.

— Всичко това е безсмислено! — заяви Уотър. — Отключих го самият аз, а преди това ключът му не е излизал от джоба ми. Винету бръкна с ръка зад сандъка и затърси нещо там.

— Уф! — възкликна той и като се изправи, ни показа малко остро парченце метал. — Този гардероб не е поставен до стена, а пред някаква врата.