Коледа

— Добре! Обещах да не ви преча на претърсването и ще удържа думата си. Обаче след това ще си направя удоволствието да ви покажа какво трябва да направи човек, за да може да различи виновни от невинни и как да се отнася към един джентълмен като с джентълмен. Може би после на тавана ще има залепени не един, а двама.

— Слушайте, човече, това, което казахте, е достатъчно, за да ви сложим белезниците! И бездруго ги носим и ако…

Той млъкна и погледна към прозореца, откъдето долетя силен конски тропот. Отвън се появиха един индианец и два великолепни жребеца с индианска сбруя. За да надникне в стаята, червенокожият се наведе от седлото така, че дългата му разпусната черна коса, кажи-речи, стигна до земята. Хотелиерът бързо се приближи до прозореца и ние чухме индианеца със звучен глас да пита:

— Това е странноприемница, нали? Дали моят брат Олд Шетърхенд е отседнал тук?

— Олд Шетърхенд ли? — учудено попита хотелиерът. — Че нима той е тук, в Уестън?

— Да. Още вчера е пристигнал и понеже тази е най-добрата странноприемница, предполагам, че живее тук. Аз съм Винету, вождът на апачите.

— Винету, Винету! — възкликнаха всички и се втурнаха към прозореца. А аз още в следващия миг се озовах на улицата при него.

— Винету, братко мой, поздравявам те!

— Шарли, братко мой, подай ми ръката си! Тъмните му очи усмихнато огледаха новите ми дрехи и той продължи:

— Моят брат Шарли ще трябва да свали тези дрехи на бледоликите и пак да носи своето кожено облекло. Но днес ще останем тук. Харесва ли ти в тази къща?

— Странноприемницата е хубава, а живеещите в нея хора са добри, но в момента вътре има полицаи, защото беше откраднато злато. Един бледолик ме обвинява, че аз съм крадецът.

— Уф! Поразяващата ръка крадец! Но този бледолик веднага те помоли за извинение, нали?

Вътре в стаята можеше да се чуе всяка наша дума. Затова едва забележимо намигнах с око, един знак, който Винету веднага разбра, и отговорих:

— Не. Въпреки всичките ми уверения той продължава да твърди, че аз съм крадецът. Шерифът също му вярва и току-що ме заплаши, че ще окове ръцете ми в железа.

— Уф! Нека моят брат върви пред мен. Веднага идвам. Лекото намигване беше за нас знак да подхванем с голяма сериозност и важност една работа, която вътрешно ни разсмиваше. Светкавично по лицето на Винету пробяга весела усмивка, която обаче още в същата секунда премина в гневна и заплашителна гримаса. Добре разбрах думите му „веднага идвам“, и се върнах в стаята, оставяйки всички врати по пътя си широко отворени.

Хората се бяха отдръпнали от прозореца. Сега вече знаеха кой съм и ме гледаха със съвсем други очи. Но как се удивиха само, когато откъм коридора доловиха тропот на копита и след малко на прага се появи Винету върху жребеца си! Той се наведе, за да влезе в стаята, дръпна поводите на врания си кон, един подир друг огледа всички присъстващи с искрящите си пронизващи очи и попита:

— Кой от тези бледолики е шерифът?

— Аз съм — отвърна полицейският служител с такъв глас, сякаш се намираше пред някой владетел.

— И ти дръзваш да наричаш крадец Олд Шетърхенд, моя прочут брат, който би предпочел да подари всичко, каквото притежава, отколкото да посегне дори на чужда сламка? Pshaw!

В думата „pshaw“ се долавяше такова презрително снизхождение, както и едно толкова величествено състрадание, че човекът, към когото беше отправена, не можа нищо да отговори, а само неволно отстъпи няколко крачки назад, като че ли вече никак не му се искаше да има нещо общо с цялата работа, изведнъж станала толкова деликатна. Сигурно на всеки, който не познаваше Винету, това впечатление, оставяно от неговата личност, ще му се стори съвсем необикновено, ала прочутият вожд на апачите беше нещо много повече от един обикновен човек. Естествено уважението и респектът, които внушаваше на хората, не се дължаха на положението му на вожд, а по-скоро бяха плод на личното му обаяние, на всички негови качества и достойнства и затова навсякъде, където се появеше, той предизвикваше възхищение и страхопочитание.