Коледа

— Жена… жена ви! — простена той. — Тя е виновна!

— За какво?

— Имам… имам чувството… сякаш… ще умра.

— Глупости! Пурата е виновна. „Виржинията“ е твърде силна за вас.

— Не… не! Вашата жена така… така ме изплаши!

— Изплаши ли ви? Че защо?

— Тя… така връхлетя тук… също като фурия!

— Ами, фурия! Жена ми не е фурия. Ето, вземете една пълна чаша и я изпийте! Туй е най-доброто средство, когато никотиновият дявол е захапал някого за стомаха.

— Не, не го е захапал, ами го повдига… повдига… и дори сякаш иска да го обърне наопаки.

— Пийте, пийте! Знам, че това помага.

Не ми беше известно дали препоръчваното от ханджията средство действително беше уместно, защото по онова време познанията ми, свързани с виното и въздействието му, бяха също толкова всеобхватни, колкото и знанията на един ескимос за смокините и бананите, но понеже францел тъй убедително увещаваше Шарана, то и аз се присъединих към съвета му и в крайна сметка моят приятел изпразни чашата, а после като болен от морска болест се заклатушка към канапето, за да легне на него. Помолих ханджията да ни остави да отидем да спим, но той се засмя и заяви:

— Нямам такова намерение! Ще поостанем тук заедно още някой и друг час. Трябва да използвам този случай, защото не ми се вярва много, че пак ще дойдете насам. Туй с контрабандата беше само шега, нали?

— Да, разбира се, че не сме контрабандисти. Всеки от нас беше пъхнал по две пури в ботушите си, макар да знаех, че имаме право да вземем и по-голямо количество. Не исках да развалям на Карпио удоволствието да се мисли за човек, който е опасен за държавата.

При тези думи споменатата личност се надигна от канапето, изтъпанчи се прав като свещ и с гробовен глас каза:

— Аз, опасен за държавата? Да! Ако положението ми не се подобри, тогава… може да стане ужасно, понеже… ето, веднага пак ще падна!

Той направи каквото беше казал. Францел весело се засмя, но аз се разтревожих за приятеля си и не отстъпих, докато най-сетне неуморимият ханджия не склони да ни покаже нашата стая. Задърпах Шарана да стане от канапето, а после го прегърнах с ръка през кръста, за да го водя. Той обаче припряно се освободи и възрази:

— Няма нужда да ме подкрепяш. Само ми се вие свят от силните пури, които… та аз изобщо нищо не съм ял.

— Струва ми се, че и виното има вина.

— Възможно е! Но за това ще поговорим по-късно, когато останем сами. Хайде!

Той ме хвана за ръката и докато францел ни светеше, се заклатушка по стъпалата нагоре, където се намираше нашата „гостна стая“. След като ханджията ни отвори вратата й, за да влезем вътре, той ни пожела лека нощ, остави ни свещта и се оттегли. Огледахме се наоколо.

„Стая за гости“! Да, тя наистина беше такава. Известно е що за помещение нарича с това име еснафът, а именно — една стая, където са събрани и струпани всички възможни и невъзможни тъй наречени „хубави“ мебели, както и други разкошни неща, останали още от прадядото, при което не бива да липсва и неизбежният остъклен шкаф. В това помещение рядко влизат хора, а още по-рядко го проветряват, минава за семейна светиня и може да служи за спалня само по веднъж на столетие на някой гост, когото искат особено да почетат.

И така, стаята, в която щяхме да спим, бе и според нашите схващания една „стая за гости“ в истинския смисъл на думата. Там имаше две толкова широки легла, че на всяко от тях можеха да се поберат по трима души. Видяхме и вече споменатия остъклен шкаф, една маса, канапе и два стола. Но най-силно вниманието ни бе приковано от един трикрак долап, който съхраняваше около десетина сладкиша с ябълки, извара, сирене и какви ли не други вкусни неща. Още по-възхитително изглеждаше „небето“ над нас. Там, а именно в дъсчения таван на стаята, бяха завинтени множество куки, а на тях висяха парчета шунка, пушена сланина, филета и какви ли не видове салами. Цялото това великолепие бе изпълнило помещението със силен аромат, който въздействаше на всички възможни нерви. Карпио, съвършено изнемощелият мой приятел, се изпъна в целия си ръст, с голямо блаженство дълбоко вдъхна това ухание, подсмихна се и каза: