Коледа

— Хайде, скъпи Сафо, направи го! Сигурно е, че няма да го окача пак горе съвсем цяло, защото чувствам страшен глад. Той изведнъж ме нападна и сега обикаля около мен в леглото ми като ревящ лъв.

— Ах, щом имаш в леглото си ревящи лъвове, значи съм спасен.

— Спасен ли? Какво искаш да кажеш?

— Тогава ще си имаш толкова много работа с тези зверове, че навярно няма да се занимаваш с мен.

— Е, ако ревът им не те събуди, спи спокойно. Няма повече да ти досаждам.

Шарана удържа на думата си. Аз заспах, но само след около половин час отново отворих очи, защото чух моят приятел страхливо да вика:

— Сафо, Сафо, събуди се! Събуди се и ме свали! Бързо, бързо!

Гласът не идваше откъм леглото му, а нейде отвисоко.

— Къде си? — попитах аз.

— Вися горе под тавана. На един салам. Запали свещта! Дотогава все ще съумея да се задържа. Столът се прекатури.

Значи Шарана висеше на някакъв салам! Не можах да не се

разсмея.

— Но, човече, ако ти е омръзнал животът, все пак не е речено, че трябва да се обесиш тъкмо на някой салам!

— Стига тъпи вицове, ами побързай, иначе връвта ще се скъса.

Запалих свещта и вече можех да огледам положението. Моят приятел действително висеше на един колбас или по-скоро не на него, а до него. Под краката му се намираше разстланата пухена завивка, а върху нея — прекатуреният стол.

Тук трябва да отбележа, че тази стая беше по-висока от обикновените селски стаи и че повечето от завинтените на тавана й куки бяха дебели колкото и куките за закачване на тежките газени лампи. На една от тях висеше дебел бабек, на който Шарана беше хвърлил око. На куката висеше и четирикратно скатаната връв, която Шарана държеше с две ръце, докато другият й край беше прекарал под едната си мишница. Така той висеше по-на-високо, отколкото е могъл да достигне върху вече преобърнатия стол, нещо, което отначало не бях в състояние да си обясня. Впрочем, той не беше лош гимнастик, защото в противен случай нямаше да може да издържи в това положение толкова дълго и да дочака помощта ми.

Приклекнах леко и му подложих раменете си, за да стъпи на тях и оттам да скочи на кревата. Държейки все още в ръце смъкнатата връв, Шарана хвърли нагоре съжалителен поглед и с тъга каза:

— Жалко, това беше най-голямото и най-примамливото парче от всички. А ето че сега аз стоя долу, а то продължава да виси горе!

— Крадец! Колбасарски негодник! Шунков разбойник! Предупредих те! Можеше да си счупиш и врата, и всички кокали — сериозно го нахоках аз, макар че за мой срам трябва да си призная, че едва сдържах смеха си.

— Какво ме интересува дали вратът и костите ми са здрави, или не, щом имам тъжната увереност, че няма да преживея тази нощ!

— Толкова ли си гладен?

— Ужасно! Ти ми заграби леглото, тъкмо над което небето има вид на помещение за опушване на шунка, докато над моето всичко е тъй пусто и празно. Но нали нямаше как да стъпя на твоето легло, понеже щях да те събудя. Ето защо, преди още да изгасиш свещта, аз си набелязах ей онзи бабек най-отпред, чиято големина и красива форма напълно отговаряха на целта и желанието ми. За да заглуша и най-леките шумове, разстлах отдолу моята пухена завивка, върху която поставих стола. Но за съжаление, както скоро забелязах, така не достигнах на нужната височина, понеже нали не биваше да отрежа бабека, а трябваше да го откача от куката. В тъмнината не успях да намеря нещо, което допълнително да сложа върху стола, и така да…

— Да беше подложил няколко от онези сладкиши! — прекъснах го аз.

— Мълчи, безчувствен си като Чингис хан! — изропта той. — С това свое предателско предложение сам се издаваш, че прародителите ти имат тунгуски или лапландски произход. И тъй… не можех да стигна достатъчно високо и затова реших да се изтегля нагоре само на ръце. Нали знаеш, че винаги нося в джобовете си различни върви за из път?

— Върви за из път? Добре звучи, много добре!

— Какво? Подиграваш ли ми се?

— Не. Само се сетих за унгарските, руските и други конекрадци, които, като тръгнат да скитат, имат навика да вземат със себе си оглавници и юзди, които после за секунди слагат на чужди коне. И така, какво направи с твоите върви за из път, които всъщност, както изглежда, са били тайно предназначени да играят ролята на връвчици за колбаси?

— За да могат да ме издържат, ги направих на четири ката и вързах единия край на възел под мишницата си, понеже там е най-безчувственото място, както ни доказва например играта на различни гимнастически уреди. После отново стъпих на стола и така подхвърлих нагоре четворното въже, че да се закачи на куката.

— На тъмно е било направо майсторски номер!