Коледа

Последните й думи бяха отправени към Шарана, който незабавно скочи на крака и измъкна бележника си. Вече споменах, че по едно време всички мои съученици носеха в себе си стихотворението ми. Шарана беше останал верен на тази привичка. Моят скъп приятел го извади от бележника си и го подаде на жената с такова чаровно „завършено“ и „отработено“ движение на ръката, което е присъщо само на ученици. Придружи го с усмивка.

— Имам го в два екземпляра. Единият е тук, върху този къс хартия; а другият е в главата ми. Моля, вземете преписа и ми оставете главата, така и двамата ще сме доволни.

Тя не се поколеба да приеме подаръка му. Начинът, по който го направи и по който благодари на него и на мен, затвърди мнението ни, че по-рано несъмнено бе имала далеч по-добър живот и съвсем друга обществена среда. Поведението й толкова силно впечатли моя приятел, че той започна да й прави различни тайнствени намеци, с които й даде да разбере, че той има възможност да й окаже и друга, къде-къде по-голяма услуга.

Когато тя му отправи ням въпросителен поглед, Шарана си запали нова пура и започна да разказва за Христофор Колумб и Америго Веспучи. Тържествено и задълбочено той направи преглед на периода от края на петнайсти век до началото на втората половина на деветнайстото столетие, като не изпусна нищо съществено от случилото се през това време в Америка. После спомена и за своя тайнствен роднина и най-накрая изстреля трите познати вече фишека — Ел Дорадо, милионер и единствен наследник. И когато вече сметна, че тя е достатъчно подготвена, Шарана предложи да й даде едно препоръчително писмо до своя роднина.

Онемях от смайване. На мен, на своя най-близък приятел, той никога не беше предлагал подобно препоръчително писмо, което можеше да стори без никакви опасения, защото нищо не знаеше за съкровеното ми желание да тръгна да обикалям света и следователно сигурно щеше да си каже, че никога няма да се озова в такова положение, че да ми се наложи да използвам писмото. А ето че в този случай го предлагаше на съвсем непозната жена, която с много голяма сигурност щеше да го предаде на съответното лице!

А самата жена? Тя се съгласи с предложението му може би само за да не го обиди. Навярно й беше ясно, че препоръчително писмо от един ученик не можеше да има кой знае каква стойност. Шарана помоли ханджията да му донесе хартия, писалка и мастилница, а после заяви на жената, че трябва да напише името й. Тя му го каза и така разбрах, че то е Елизе Вагнер. Докато пишеше, той се обърна така, че хартията да е скрита от погледа ми. Значи една напълно непозната жена можеше да узнае името и адреса на неговия бъдещ наследодател, но не и аз. Обаче не се почувствах обиден, тъй като вече бях свикнал да се съобразявам с чудатостите му. Дори му обърнах гръб, за да е съвсем сигурен, че няма да разбуля тайната му. Докато разговарях с ханджията, Шарана довърши писмото и го подаде на жената със скромния намек, че щяло да й бъде страшно полезно.

Тъкмо в този момент вратата се отвори и в стаята влезе ханджийката. Изглежда, милият францел малко се поизплаши, но заради нас успя да се овладее дотам, че нищо да не му проличи. А моят приятел така се сви на мястото си, сякаш той бе виновникът. Непознатата бедна жена посрещна появяването на стопанката с видима тревога, францел си запали нова пура, за да се подсили за предстоящото спречкване. Ханджийката бавно се приближи и най-сетне застана пред мъжа си.

— Какво си запалил тук, францел? — попита го тя със странно любезен тон, чието значение аз все още не знаех.

— Коледната елха — отвърна й той със същата любезност.

— А защо?

— Защото е Коледа.

— За кого?

— За мен.

— Откога?

— От скоро.

— Я виж ти, я виж ти! От скоро значи! Но от свещите е изгоряла само една четвърт, докато още преди те бяха намалели наполовина. Как ли е станало това?

— Ами вероятно сортът им е такъв. Колкото повече горят, толкова по-дълги стават.

— Не ми е известно да има такъв хубав сорт. Иначе много би ми се искало веднага да си купя от тях. Но сигурно нещата са станали иначе. Първо си изгорил половинките докрай, а после си поставил нови свещи, та да не забележа нищо. Мислил си, че както обикновено, няма да сляза пак толкова късно. Тъй ли е, францел, или не?

— Тъй ще да е.

— Добре, че поне си признаваш. И за кого си запалил свещите на коледната елха?

— За мен и за господа студентите.

— Значи само за вас, така ли?

— Да.

— Аха! Но сега не ми казваш истината. За себе си и за господа студентите можеш да ги палиш когато и колкото си искаш, можеш да пиеш вино и да пушиш пури също колкото си искаш, обаче… обаче…! — И точно тук гласът й изведнъж скочи с една септима по-високо и тя подпря ръце на хълбоците си. — Ами за кого горяха свещите преди малко, когато под клонките на дървото се намираха саламът, сладкишът, дрехите и парите, а този господин студент декламираше онуй толкоз хубаво стихотворение, от което разбрах всяка дума?

Този път Францел скочи на крака.

— Жено — викна той, — ти си подслушвала!

— Да, ей там зад прозореца, където в капака му има голяма дупка от чеп.