Коледа

— Какво неочаквано коледно празненство, неочаквано и вълнуващо, каквото досега не бях преживявал. Но, Сафо, ти какво мислиш? Тези клетници не са някои съвсем прости хорица. Не ми се вярва да са от работническото съсловие. Старият толкова бързо схвана основната идея в стихотворението и тъй бързо запомни отделни строфи, че бих могъл да се закълна, че по-рано се е занимавал повечето с умствена, отколкото с физическа работа. Не си ли на същото мнение?

Учудих се, че моят постоянно разсеян приятел бе успял да направи подобни наблюдения, но се съгласих с него.

— Да. Дори предполагам, че това семейство е страдало под ударите на много сурова съдба. Естествено не мога да знам дали е заслужено, или не. Страхливият поглед, който старият тъй внезапно хвърли около себе си, също не ни дава никакво обяснение.

Страхът му може да Произхожда както от спомена за извършени злодеяния, така и от спомена за понесени неправди и страдания.

— Всъщност тези хора изобщо не ни засягат, но много ми се иска да разбера кои са и какви са били по-рано.

В този момент ханджията се върна, за да вземе подаръците и да ги занесе горе. След като се появи отново и седна при нас, той каза:

— Вечерта започна толкова весело, а краят й бе тъй сериозен! Но за нас тримата тя не бива все още да свършва. Радвам се, че веднъж при мен са дошли хора като вас. Ще изпием още една бутилка вино и ще останем на масата колкото е възможно по-до късно. А утре изобщо няма да ви пусна да си вървите!

— Ами жена ви…? — попитах аз.

— О, тя е разумна! Още повече, ако става дума за образовани хора, особено за студенти, защото и аз съм бил такъв. Тогава и тя с удоволствие се наслаждава на моите спомени. Старата хубава мъдрост „Multis ictibus dejicitur quercus“ (Дъбът се отсича с много удари. Б. пр.) й е също тъй добре позната, както и на мен. Но не може да понася просяци и друга подобна сган. Тогава ме калайдисва за всеки даден кройцер, а аз обичам да давам, защото някога и аз нямах нищо, като изключим, разбира се, моето класическо образование.

— Когато се върне от съседката, жена ви дали ще влезе тук?

— Няма.

— Значи коледното дърво, което иначе лесно ще ни издаде, може да остане тук, а?

— Да, но само докато и ние сме в стаята. После ще го занеса оттатък.

— Но нали утре тя ще забележи, че целите свещи са изгорели?

— Мътните го взели! Да, така е! — възкликна той. — После ще има разправии, които ми се ще да избегна. Какво да направим?… Чакай! Сетих се! Сега ще сложа нови свещи, ще ги запалим и щом изгорят наполовина, ще ги изгасим. Така тя ще ги помисли за старите. Човек трябва да е хитър, хитрец трябва да е, ви казвам, господин Са… Саф… Всъщност как се казвате? Изобщо не успях да запомня имената ви. Карб… и Саф…!

Обясних му, че Карпио и Сафо са само прякорите ни, и му казах истинските ни имена. Моят приятел използва думите ми като повод, за да прояви своята акуратност и своята щателност. Той заяви:

— Мога да ви докажа черно на бяло, че с пълно право нося току-що споменатото име. Ето ви моята легитимация!

Той бръкна във вътрешния си джоб, където беше пъхнал документа си за самоличност, за да е на по-сигурно място, обаче извади ръката си празна. Тогава Карпио претърси всички джобове на жилетката, на палтото и на панталона си, ала напразно, той пак беше изчезнал.

— Къде ли може да се е дянал? — смаяно попита Шарана. — Такъв документ е невъзможно току-така да се изпари.

— Да не би пак сестра ти да…? — подметнах с лек намек.

— Тя ли? — отвърна той, без да прозре коварното ми намерение. — Не, този път тя наистина няма никаква вина, понеже самият аз го пъхнах в ботуша си. По дяволите, дали пак не е там? Ала туй ще е такава разсеяна постъпка, каквато никога няма да взема да извърша. И нали обущарят подби връхчето на пирона! Но сигурното си е сигурно, ще проверя! В кой ботуш беше? Спомняш ли си, Сафо?

— Не — отговорих, за съжаление в противоречие на вечните закони на истината.

— Тогава ще трябва да погледна и в двата ботуша. Един подир друг той събу ботушите си. Личната му карта я нямаше. За всеки случай той си свали и чорапите, но се убеди, че й те не са предложили подслон на неговия документ. Ами сега? Накрая започнахме да търсим и под масата, където най-напред бяхме седели, и тогава забелязах захвърлените остатъци от книжните лентички, с които Шарана толкова често палеше пурата си. Взрях се в тях и… наистина!

— Драги Карпио, я погледни тук!

След като той внимателно огледа останките от полицейското разрешително за съществуване, лицето му взе да се удължава все повече и повече.

— Ей тук все още има почти една четвърт от училищния печат! — възкликна Шарана. — Та туй е от моята лична карта! Кой я е накъсал на лентички?

— Самият ти.

— Наистина ли? Но струва ми се, мога да си спомня, че ти ми ги подаваше, за да си паля пурата!

— Нищо подобно! Да не съм сестра ти… смятам, че няма да се съгласиш с такова твърдение.