Коледа

Каква радост настана! Очите на стареца се отвориха тъй широко, сякаш искаха да погълнат цялата светлина на коледните свещи. Жената не плачеше вече от мъка, а от щастие, а момчето я прегърна през врата и зарови лице в дрехите й, за да може да скрие сълзите и риданията, които отново се канеха да го надвият. Просто нямаше как, трябваше да бръкна в джоба си и да извадя един гулден, който прибавих към петте монети на ханджията. Щом Шарана видя това, ми прошепна:

— Да, вие двамата можете да давате, вие! Францел се е оженил за богата жена, а ти имаше пет талера. Моите обаче бяха само три. Аз съм най-бедният и не мога нищо… все пак, все пак и аз мога да дам нещичко. Само внимавай!

Той помоли за мълчание, изправи се до коледната елха и започна да декламира:

На блага вест съм приносител,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият Спасител,

при нас дойде Исус Христос.

Защо стана така, че моето собствено стихотворение ми се стори толкова чуждо, сякаш не беше писано от мен, а от някой непознат, от съвсем друг автор? С всяка нова строфа то ми ставаше все по-чуждо и по-непознато, но затова пък толкова по-силно завладяваше сърцето и душата ми. Останалите също слушаха с благоговение. Старецът не откъсваше поглед от моя приятел. Очите му заблестяха. В тях се появи странна светлина. Дали бяха отраженията от горящите свещи на коледната елха? Или в тях грееха лъчите на някакво висше просветление, които сега осветяваха всяко кътче на сърцето му? Той сложи двете си ръце върху масата и разтвори длани, после бавно и уморено вдигна глава и се опита да поизпъне безпомощно свитите си рамене и в тази поза приличаше на човек, който сякаш се приготвя да улови някакъв невидим, идващ отгоре дар. Когато Карпио свърши, старецът с мъка се изправи на крака, застана до масата прав като свещ и умолително каза:

— Нека още веднъж го чуя! О, моля ви, повторете го от мястото, където говори свещеникът!

Шарана изпълни желанието му, а на мен и този път ми се стори, сякаш слушам непознати думи на съвсем друг човек:

И с длан върху мъртвешкото чело

свещеникът изрича благослов:

Блажен е онзи, кой в тегло живял е

с вяра в вечната любов!

Че блажен е който търси

своя истински живот

и с надежда в миг предсмъртен

се стреми към своя Бог!

Откриеш ли на небосклона

оназ спасителна звезда,

тя води право към амвона

на Божията светлина.

Затова е тази радост,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият спасител,

при теб дойде Исус Христос!

Тогава старецът отново сключи ръце, отпусна се на стола, затвори очи и след като по лицето му се изписа блажена усмивка, съвсем тихо, така че само ние успяхме да доловим думите му, повтори:

— Затова е тази радост… Бог прати ни небесен гост… роди се нашият Спасител… при нас дойде Исус Христос!… Това се отнася и за мен… и за мен! И аз съм го търсил… търсил… и ето, че днес той дойде! Виждам го. Виждам неговата звезда. Виждам светлината, която струи върху полята на Витлеем. И как бяха онези думи? Имам предвид казаното от грешника, когото съзира Спасителя.

Карпио отговори:

Боже мили,

с мир в небето своя слуга ти приеми,

той видя тук този,

дето за Спасител прати ти!

— Да, да, тъй е, виждам го! — продължи старецът все още със затворени очи. Той отново размърда устни както преди, но този път не се молеше. Това ясно си личеше. Изглежда, клетникът търсеше думите, които беше чул, но не можеше да ги подреди в съответния смисъл. След малко попита: — А какво казваше в стихотворението грешникът, когато се моли за милост?

Карпио пак поде:

За молитва сключил длани,

шепне той преди смъртта:

„Боже, нека тъй да стане,

че спокойно да у мра!“

Не съди детето свое,

то жадува светлина.

Твоят блуден син в покоя

ще се върне пак сега.

— Не съди детето свое… — повтори пак старецът — то жадува светлина… Твоят блуден син в покоя… ще се върне пак сега!… Не, не, не!… Не го съди! — извика той, като широко отвори очи и се огледа наоколо с поглед, излъчващ страх. Но после клепачите му пак се затвориха. По лицето му се изписа лека затрогваща усмивка и малко след това едва чуто устните му промълвиха:

— Откриеш ли на небосклона… оназ спасителна звезда… ще стигнеш ти по нея до амвона… на Божията истина и светлина!… Истина… Светлина!… Уморен съм, искам да отида да спя… да спя!

Той отпусна глава назад, но скоро тя клюмна настрани върху рамото му.

— Господи, той умира! — разтревожено извика ханджията.

— Не, не умира — успокои го жената. — Само е изтощен от дългия и тежък път. Но сега трябва да поспи. Моля ви, кажете ми къде да го заведа?

— Да го заведете ли? Сигурно ще трябва да го носите.

— Не, той ще върви лека-полека, а аз ще го подкрепям.

— Аз ще ви помагам. Горе имаме една стая с три легла. Нека синът ви вземе ей онази лампа!

Те хванаха стареца под мишниците и му помогнаха да се изправи. Явно той се посъвзе и подкрепян от тях, бавно закрачи, но все още без да отвори очи. След като излязоха през вратата и останахме сами, Шарана се обади: