Коледа

Жената на францел понечи нещо да възрази, но той й направи знак да мълчи и поиска от непознатата да му покаже документите им за самоличност. Тя извади грижливо увития в кърпа паспорт и му го подаде. Той прочете написаното в него, поклати глава, отново огледа и тримата, а после с нескрито учудване каза:

— Идвате толкова отдалече… в този сняг и този студ! И сте тръгнали за Америка… с тези дрехи и без пари! Или лъжете, или не сте с всичкия си!

— Не лъжем — увери го тя, — та нали паспортът го доказва.

— Но който иска да отиде в Америка, трябва да има пари! Никой не може да се качи на парахода, без да плати!

— Моят мъж ни изпрати билети.

— Вашият мъж ли? Той вече отвъд океана ли е?

— Да. Замина още преди три години. Там работеше и пестеше, докато събра необходимата сума за пътуването.

— Само за билетите ли? Но човек се нуждае и от други пари, за да се добере до пристанищния град.

— Имахме ги. Продадохме всичко, каквото притежавахме. Е, вярно, не бяха много, защото сме бедни хора, а и купувачите също бяха бедняци като нас, но до Бремен все щяха да ни стигнат, ако баща ми не се беше разболял. Получи силен кръвоизлив и изминаха почти два месеца, преди да можем да продължим. Точно тогава малкото ни пари за път се стопиха.

— Но, Боже мой, трябвало е да се върнете у дома си!

— У дома ли? Че какво ли щяхме да правим там, след като нищо вече не е наше? Нали имаме билети за парахода, а отвъд океана ни очаква мъжът ми.

— Да, вярно! Но това е просто ужасно, посред зима и без пари да пътувате чак до Бремен само с просия. Аз и представа си нямам колко дни ще трябва да вървите до там. А знаете ли пътя?

— Ще питаме и ще го намерим.

— Е, едва ли ще стигнете много далеч, ако състоянието на стареца не се подобри.

— Ако може да издържи още ден-два, после ще имаме възможност да си починем. В Граслиц живее един наш роднина. Той е майстор на духови инструменти и при него ще останем, докато баща ми се пооправи.

— Искате да стигнете до Граслиц? Толкова на север при този сняг? Хора, вие сте се побъркали!

— А може и хич да не са побъркани — обади се жена му. — Само целят да събудят състраданието ни. Възможно е паспортът да е истински, но дали действително са тръгнали за Америка, или просто ей тъй се скитат наоколо, това е вече съвсем друг въпрос.

Щом чу тези думи, непознатата се разплака, разгърна пак кърпата, измъкна от нея и едно писмо, подаде го на ханджията и хълцайки, каза:

— Ние не сме скитници. Ако искате да се убедите, отворете този плик! Вътре са билетите за парахода!

— Не, приберете ги! Няма нужда да ги гледам — махна с ръка францел, трогнат от сълзите на жената. — А сега да видим какво ще правим с вас! Преди всичко сигурно сте гладни. Седнете ей на тази маса!

Жената му хвърли сърдечен и благодарствен поглед и последва поканата му. Но ханджийката промърмори нещо троснато, стана от стола си и изчезна в кухнята. След като излезе от стаята, францел доверително ми прошепна:

— Побесняла е от яд. Но аз ще постъпя както си искам. Мъжът си остава мъж, ако ще да има и хиляда жени! Annus producit, non ager (Времето произвежда, а не нивата. Б. пр.), а тези измъчени хорица няма да ги изпратя в обора!

И ние двамата с Карпио също изпитвахме състрадание към тези клетници. Аз занесох пълната си чаша с вино на стареца, за да я изпие, а Шарана, чиято вечеря стоеше непокътната, даде чинията си на момчето, което се нахвърли на яденето с истински вълчи апетит.

Измина доста време, без ханджийката да се появи. Тогава обаче и францел се ядоса. Той стана от масата и отиде в кухнята, откъдето до нас достигнаха сподавените гласове на неравномерно композирана партия за дует. В първата част възбуденият сопран беше водещ глас, а басът успокояващо се намесваше само от време на време, но после постепенно положението започна да се променя, докато накрая басът премина към много мощни бързи пасажи, а сопраното издъхна в няколко все по-заглъхващи трели, от което стана ясно, че ханджийката се сбогува с кухнята през някаква втора врата. Веднага след това францел пак се появи със сияещо лице.

— Отиде при съседката, където ще продължи да надува нейната глава с вайканиците си — призна ни той. — Междувременно ще можем да правим тук каквото си искаме. Само гледайте!

Той взе големия, все още наполовина пълен супник с боба и го поднесе на хората. И наполовина пълния супник с месо сложи пред тях. После взе едно шише с вино, както и всичко, което беше на масата ни, и го даде на хората. Най-сетне и самият той седна при тях, а нас подкани:

— Господа студенти, елате и вие! Нека си побъбрим с тези добри хорица за Америка! Може би ще научим някоя новина, дошла отвъд океана, тъй като мъжът на тази жена й е писал писма.