Коледа

— Не! Не ме обиждай! Съвсем не искам да кажа нещо друго, освен онова, което вече казах, а и ти трябва да знаеш много добре, че веднъж завинаги е изключено да изпадна в подобно заблуждение. И така, не ме разпитвай за хора, с които не желая да имам нищо общо!

— Добре! Да поговорим тогава за теб!

— Не мога да ти разкажа кой знае колко радостни неща. Сигурно някой зъл дух внуши на баща ми, че на всяка цена трябва да стана учител, макар че ми липсваха всички качества, необходими за тази професия. Искаше ми се да стана мебелист резбар или майстор на изкусно изработени ключалки и брави и ако ми бяха позволили, навярно сега щях да съм съвсем друг човек. Още от малко дете най-голямо удоволствие ми доставяше да изрязвам и да дялкам, а че притежавах сръчност за подобни работи, може да ти докаже онази изработена от мен секретна брава, която бях взел със себе си по време на нашето коледно пътешествие. След като ти не беше вече край мен, ученето ми стана двойно по-трудно. Изобщо не напредвах и накрая останах да повтарям класа. Често със сълзи на очи молех баща си да сложи край на тези мъчения, но той настояваше на волята си, докато най-сетне възраженията и укорите на моите учители го принудиха да ме прибере от семинара. Но и тогава не позволяваше да се продума за изучаването на занаят. Реши да ме изпрати на някаква служба в администрацията и така се озовах като младши писар в градската управа, където се задържах едва два месеца, и то заради необяснимата разсеяност на моите началници. После ме тикнаха в канцеларията на един адвокат, където от ранни зори до късна вечер трябваше да преписвам какво ли не, тъй че това убийствено еднообразие сигурно щеше да ме подлуди, ако нямах толкова съсредоточен и спокоен характер. За нещастие началникът, който изобщо беше много ненадежден човек, веднъж беше объркал номерата и надписите на две важни преписки, ала прехвърли вината върху мен и взеха, че ме уволниха. После пак като писар попаднах на гарата, по-късно работих при един търговец, при един майстор строител, бях в книжарница, както и в шоколадена фабрика — накратко, един ме пращаше да си вървя у дома, друг ме приемаше на работа, докато най-сетне неизбежните последици настъпиха — никъде не можех да се задържа. Тогава баща ми се отказа от мен. Опитах всякаква работа, за която не се иска никакво образование, когато си кръгла нула, и най-накрая стигнах до продавач на вестници. Като такъв доста време влачих жалко съществование, макар че естествено туй не е никаква поне малко от малко приятна професия, щом ти се налага непрекъснато да се разправяш с хора, които все забравят кой вестник, кое списание или книга са получили.

— Ами богатият ти роднина в Америка? — попитах аз, след като той направи кратка пауза. — Не му ли писа?

— О, писах му! Дълго писмата ми оставаха без отговор, докато най-сетне веднъж баща ми се обърна към него за пари и тогава той му изпрати двеста долара, а на мен сумата, с която можех да пътувам до Питсбърг, където живееше на времето. Прехвърлих се през океана и той ме взе на работа като писар само срещу жилище и храна. Не получавах никаква заплата. Малкото английски, който бях научил отпреди и все още не бях забравил, ми беше от голяма полза. Каквото не разбирах, той ми го обясняваше, Беше много богат, но изглежда, нямаше милиони. Лека-полека проумях как стоят нещата. Назначаването ми на работа при него не беше никакво Ел Дорадо.

— Всъщност той с какво се занимаваше или се занимава? Що за сделки върти?

— И аз самият не съм съвсем наясно, Сигурно са някакви парични сделки. Често дълго време нямах никаква работа, но пък после имаше и много неща за писане, чието съдържание и цел не ми бяха понятни. След туй трябваше внезапно да напуснем Питсбърг и се преместихме в Сейнт Луис, където живеем повече от два месеца. Преди известно време при нас се появи първо Шепард, а после дойде и Корнър. Започнаха се тайни преговори и накрая чичо, който всъщност ми е само далечен братовчед, ми каза, че ще пътуваме на запад, за да вземем огромно количество злато.

— Ти прояви ли готовност веднага да тръгнеш с тях?