Към пропаст

Рад Лупу. Ще се трудя да избегна тая необходимост.

Теодора. Отнеси се добре със Сара. Тя и така ще бъде страшно сътресена.

Рад Лупу. Господарко, аз ще я пазя като очите си: тя ще бъде моя жена.

Теодора(на Красимира). Дай да те цалуна от благодарност! (Цалува я.)

Красимира. Ние ставаме съюзници вече. (Озърта се.) Царице, нека остане тайно нашето сближение. Добре е Александър да продължава да мисли, че ме мразиш смъртно. Ние така ще приспим подозренията му.

Теодора. Тая нощ се решава съдбата на няколко души… може би и на царството. (Замисля се.) Боже, тая нощ не ща да затворя очите си.

Красимира. Нито аз. До съмване ще бъдем в тежка неизвестност.

Теодора. Раде, потеря ще тръгне подире ви. Аз ще треперя пак.

Рад Лупу. Не се безпокой, госпожо. Ще вземем мерки да тикнем потерята по лъжливи следи. И когато тя ще ни гони към Стара планина, ние ще отиваме към Дунава.

Красимира. Умно.

Рад Лупу. Но аз трябва да ида да намеря хората си. Какво ще ми заповядаш още, госпожо?

Теодора. Поздрави баща ми и благодаря ти пак. Бъди честит със Сара.

Рад Лупу. Прощавай, светла и добра госпожо. (Коленичи и й цалува полата.)

Теодора(сваля от врата си скъпоценна огърлица и му я дава). Земи тоя дар от мене за спомен и благодарност.

Рад Лупу. Не трябва, господарко.

Теодора. Вземи, подари я на Сара.

Рад Лупу(зима огърлицата). За Сара… Благодаря.

Красимира(на Теодора). Може още отсега да ти честитя. Ти запазваш короната и трона.

Теодора. Може би да не ги запазвам, но се отървавам от Сара.

Красимира. Аз си отмъстявам на нея.

Теодора(става). Мила Красимиро, нашата радост е грешна радост. Ние се радваме за чуждо зло. Помисли си, аз сякаш вече не мразя Сара.

Красимира. Не е вярно, нашата радост е радост на цял народ.

Рад Лупу. И най-много моя. (Покланя се ниско на Теодора и на Красимира и тръгва да излезе.)

Красимира. Раде, чакай! (Затичва се към него.) Аз нямам на тая минута на себе си драгоценно нещо. Земи в знак на благодарност това…

Цалува го звънливо но устата. Рад Лупу бързо излазя отдясно.

Завеса

Картина

Дорослава

Един адамит

Една адамитка

Протоспатарий Георги

Един малък болярин

Един крагуяр

Един песяк

Кастрофилакт Евстрати

Кирил Босота

Еднаселянка

Друга селянка

I куманец войник

II куманец войник

III куманец войник

Един стар овчар

I-и селянин богомил

II селянин богомил

III селянин богомил

Един старец

I селянин

II селянин

III селянин

Ловчийската царска прислуга, селяни и войници

Зелена поляна в планина. Един балван там. Наоколо високи букове. Отляво се вижда врата на селска кръчма. В кръгозора планински върхове, увенчани със снегове.

Влазят отдясно, из буковата гора, Дорослава с черно расо, една млада адгмитка, пак в такова облекло, и един млад адамит, също в расо и със скуфа на глава. Заник слънце.

Явление 1

Дорослава, адамитът и адамитката

Адамитът. Стигнахме. (Сочи към дъното.) Зад тая гора е Добрев дол и там е Дълбоката дупка. Там ще намерим нашите.

Дорослава(гледа наоколо). Как е тука хубаво… Планини, гори… Ох, тука си отдъхнах свободно.

Адамитът. Тука вече няма мъж, Дорославо, няма тъмен мънастирски затвор, няма вериги, няма закон, няма цар. Наш цар е бог и ние сме негови деца, за да живеем в любов и радост, както ангелите му.

Дорослава. Ще фърлим и тия черни дрехи?…

Адамитът. Бог, като създаде Адама и Ева, не им даде дрехи, за да покрият телата си. Праведните на оня свят нямат дрехи, божиите избраници на тоя свят също трябва да фърлят покривката на лицемерието и лъжата. Жената бог създаде красна, за да се гордее с творението си, като го гледа от небесата.

Адамитката(сочи наляво). Това село какво е?

Адамитът. Наше, сиреч божие… Но да слезем в долът. (Чува се далеко пеене на духовна песен.) Чувате ли песните на божиите избраници?