Към пропаст

II велик болярин. Това е явно бунтовничество, велики логотете!

Александър(гневно). От тая минута Раксин престая да бъде такъв. Аз му отнемам доверието си.

Раксин. Ти можеш да ми отнемеш и главата, но и главата ми, като се търкаля по земята, ще вика: Александре, ти си безумен!

Александър(отива към него, страшно). Ти не познаваш, силата на моя гняв?

Раксин. Не се боя от гнева ти… Няма какво да жаля на тоя свят! О, как скърбя, че Рад Лупу не сполучи.

Александър(възмутен). Как, ти удобряваш престъплението му?

Раксин. Повече — аз го накарах да се опита да махне Сара. Не Теодора, не Красимира, а аз!

Александър. Ти?

Раксин. Да, аз — за да избавя тебе от позор и България от нещастие. Ето животът ми.

Александър(страшно). Знаеш ли оная пропаст под скалата? Там ще те прати съдът. (На Евстратия.) Водете го в тъмницата.

Евстратий дава знак наляво, влазят пет души войници и фащат Раксина.

Раксин. Безумни! Знаете ли кого теглите? Вие посягате на човека, който петдесет години е служил вярно на България! Аз съм Раксин! Махнете се.

Александър(на войниците). Изведете го! Днес го очаква съд и пропаст.

Раксин (преди да се изгуби отдясно с войниците). Александре, аз си отивам. Но знай, че пропастта, в която ще ида аз, не е тъй дълбока, както пропастта, в която тласкаш България!

Отвън се чуват викове: „Да живее царицата!“ Сара се покланя засмяна на народа.

Завеса